Читать «Стоманеният плъх» онлайн - страница 33

— Какво ще направят с мен? — попита Ейнджълин. Тя вече беше отворила очи.

— Не знам какво ще направят с вас — казах аз отчуждено. — Това ще реши съдът.

— Те ще направят с мен всички онези неща — разплака се тя. Ейнджълин беше млада, чернокоса и красива, сълзите съвсем не я загрозяваха.

Пепе скри лицето си с ръце, раменете му се тресяха. Насочих пистолета към него.

— Престанете. Пепе. Трудно е да повярвам на разкаянието ви. Сега на път насам са няколко кораба на Флота, преди минута автоматично се включи сигнал за тревога. Мисля, че те ще се радват да видят човека, който…

— Не ме предавайте на тях, моля ви! — тя вече беше на крака, притискайки се с гръб към стената. — Те ще ме приберат в затвора, ще променят мозъка ми — спъвайки се, тя вървеше покрай стената. Огледах се за Пепе, като не исках да го губя от погледа си за дълго.

— Нищо не мога да направя — казах й аз. Обръщайки се към нея, видях как се отваря малка врата и Ейнджълин изчезва.

— Не мислете да бягате! — викнах аз след нея. — Нищо няма да излезе от това.

Пепе издаде странен звук и се обърнах към него. Сега той седеше изправен, лицето му беше сухо. Той се смееше, а не плачеше.

— Ето така. Тя и вас подхлъзна, мистър супердетектив, бедната малка Ейнджълин с нежните очи — той отново се прегъна, тресейки се от смях.

— Какво значи това? — изръмжах аз.

— Още ли не сте разбрали? Тя жално нареждаше… и ви завъртя на пръста си. Целият план по строителството на линкора и кражбата му беше неин. Тя ме привлече, напълно ме подчини на волята си. Живях с нея и едновременно бяха щастлив и се презирах. Радвам се, че всичко стана така. Поне й дадох шанс. Макар да ми се струваше, че ще се взривим, когато тя излезе.

Стоях пред него като парализиран.

— Лъжете — казах рязко аз, но вече и сам не вярвах на това.

— Не. Това е истина. Вашите момчета-психиатри ще разложат мозъка ми на парченца и ще се убедят, че не лъжа. Абсолютно.

— Ще претърсим кораба, тя не може да се крие дълго.

— Тя няма да се крие — отговори Пепе. — В едно от помещенията скрихме бързоходен катер. Може би сега тя тръгва.

Почувствахме през пода отдалечено трептене и вибрацията на отблъскване.

— Флотът ще я хване — каза му аз с увереност, която сам не усещах.

— Може би — каза той, внезапно спирайки да се смее и ставайки сериозен. — Може би. Но й дадох шанс. С мен е свършено, но тя знае, че я обичах докрай — той изскърца със зъби, сякаш почувства внезапно силна болка. — Само че на нея й е все едно.

И двамата млъкнахме и не мърдахме повече, докато не се приближиха корабите на Флота и техните катери не се прилепиха към линкора.

Завзех линкора и свърших с този кошмар! Не можех да се виня, че момичето се изплъзне. Ако тя се промъкне между корабите на Флота, това ще бъде тяхна грешка, а не моя.

Тържествувах за победата.

Но щастието ми не беше пълно. Имах предчувствието, че пак ще се срещнем с Ейнджълин.

Глава 8

Животът ми щеше да бъде много по-приятен, ако тежките ми предчувствия никога не се оправдаеха. Не трябваше да виня Флота, че е изпуснал Ейнджълин — те не са първите, нито последните, които подценяваха това, което се намира зад тези прекрасни очи. И себе си също не обвинявах. След първата ми грешка, когато й позволих да се измъкне, бе важно да не допусна и втора. Още не бях повярвал докрай на това, което разказа Пепе за нея. Цялата история можеше да се окаже ловко скроена лъжа, за да отвлече вниманието ми от неговата персона.