Читать «Стоманеният плъх» онлайн - страница 31

Сега, когато бях в космоса, предишните ми съмнения се събудиха. Планът, който изглеждаше толкова ясен и логичен, сега започна да ми се струва идиотски.

— Дръж за своето, моряк — казах си аз, използвайки адмиралския тон. — Нищо не се е променило, това все още е най-добрият, единствен план, възможен при дадените обстоятелства.

А така ли беше? Можех ли да бъда уверен че Пепе, летейки на своя кораб и хранейки се с флотска дажба, ще се заинтересува от комфорта и разкоша? Или, ако разкошът не го вълнуваше, ще поиска ли да завладее имуществото на собственика на цяла планета? Натоварих трюма с всичко, което може да пожелае човек, и оставих информация за това във всички мислими места. Въдицата беше хвърлена, но дали щеше да я налапа?

Не мога да кажа. Състоянието ми беше крайно нервно. Опитвах се да концентрирам вниманието си върху още нещо, но нищо не се получаваше.

Следващите четири дни минаха спокойно.

Глава 7

Когато прозвуча сигналът за тревога, почувствах огромно облекчение. Можех да бъда убит и превърнат в прах, но работата не беше в това.

Пепе се хвана на въдицата. Единственият кораб в Галактиката, който можеше да изглежда на екрана толкова огромен от такова разстояние, беше неговият. Огромната енергия на двигателите на линкора му позволяваха да създава такова спирачно поле, че моята яхта буквално се изправи на носа си. Едновременно светна и сигналът: „Внимание, радиопредаване“. Почаках, доколкото ми стигаше търпението, след това включих радиоприемника. Чу се глас:

— …че вие сте под прицела на военен кораб! Не правете опити да хитрувате или по какъвто и да било друг начин…

— Кой сте вие и какво искате, дявол да ви вземе! — извиках аз в микрофона. Скенерът ми беше включен така, че можеха да ме видят, моят екран оставаше тъмен, те не транслираха образ. Можеха да видят разкошните ми дрехи, богато мебелираната кабина зад гърба ми, но, разбира се, не можеха да видят ръцете ми.

— Не е важно кои сме! — прогърмя гласът от радиото. — Изпълнявайте разпоредбите, ако искате да останете жив. Дръпнете се от управлението, докато не се прикачим, след това ще правите всичко, което ви кажа.

Чуха се две приглушени прещраквания. Това бяха магнитите, които се лепнаха за корпуса. Корабът се наклони. Тъй като знаех, че ме наблюдават, опулих уплашено очи и започнах да се оглеждам, търсейки път за спасение. Яхтата се разположи в космическия шлюз на линкора. Натиснах копчето и изпратих робота-заварчик на мястото му по предварително замисления план.

— А сега ми позволете аз да ви кажа нещо — изревах аз в микрофона, сваляйки маската на изплашен милиардер. — Първо, повтарям думите ви: изпълнявайте разпорежданията, ако искате да останете живи. И ще ви покажа защо…

Завъртях превключвателя, подаващ последователната програма за работа. Корпусът естествено беше силно намагнитен и здраво държеше бомбите. В съответствие със зададената програма скенерът в кабината се включи на подаден чакащ режим, а в генераторния отсек — в работен. Проверих преносимия екран-монитор и започнах да навличам скафандъра. Необходимо беше това да се направи бързо, поддържайки едновременно и разговора. Те трябваше да бъдат уверени, че аз продължавам да си стоя в кабината за управление.