Читать «Вълчи капан» онлайн - страница 7

— Какво вярно има в тая лъжа за автострадата? — попита тя любезно („хич не си поплюва“ — рекох си).

Момчето застина, както беше захапало филията. Тримата закусвахме, след като баща ми беше заминал. Бяхме настанили ранения в едно кресло, а болният му крак беше изтегнат на една табуретка.

— Що за въпрос! — възпротиви се той, вдигайки вежди. После се изкиска и отхапа невъзмутимо от порязаницата.

— Това не е отговор — рече леля.

— А вие как бихте отговорили? — каза той без сръдня. — Иска ми се нищо да не съм чул. В какво ме подозирате?

— А, само че искате да оправдаете… — тя замлъкна.

— Какво? — попита той.

— Това вмъкване у нас.

— Бих могъл да ви разбера, ако бях прекрачил някаква ограда. Но нищо не известяваше влизането в частна собственост.

— Ами табелките. Вие сте ги видели.

— Горските слагат същите, за да прогонят бракониерите.

— Е, да, горските…

— … пък не слагат капани. Това е незаконно и опасно. Ето доказателството.

— Има много лисици, които ни душат кокошките — отвърна живо леля ми.

— Такава ли била работата? — удиви се той.

— Каква работа?

— Загдето слагате капаните?

— Ами че каква друга? — каза леля.

— Това ви и питам — отвърна той и като отпиваше на малки глътки от какаото, я гледаше втренчено.

Макар че трябваше да се чувствувам на страната на семейството, не можех да не му се възхищавам как успяваше да преобърне ролите, без привидно да оказва натиск.

— Залогът е неравностоен — продължи той. — Ако ловците не ме бяха открили… Има смъртна опасност, и може и други като мене, деца, да речем, да се заклещят. И десет хиляди пилета не оправдават този риск.

Това беше вярно и по гърба ми полазиха мравки. Винаги се бях примирявала с тия капани волю-неволю. От уважение към баща си. Наскърбяваше ме, че трябваше да се признае грешката му. Този превързан крак, прострян върху табуретката, ме караше да потръпвам: ами ако никой не беше минал покрай ранения?

— И все пак е странно — промълви леля.

— Кое? — попита той.

— Ами че тези табелки наистина разкандърдисват бракониерите, че никой не се осмелява да влезе, че ако някой иска да мине, си има пътека. Вие сте го направили нарочно…

— Аз идвах по пътеката. Тя върви по посока изток-запад, а аз търсех юг. — Изведнъж, но без рязко движение, той остави лъжицата, скръсти ръце и се наведе напред.

— Е, хайде, изплюйте камъчето — изсмя се той. — Какво искате да узнаете?

— Ами… нищо.

— Хайде, хайде. Вие ме подозирате, че съм много любопитен, нали така?