Читать «Вълчи капан» онлайн - страница 6

— Как така? — рече баща ми.

— Професията ми е сложна: топография, геология, социология, анкети, по малко от всичко.

— Какви анкети?

— С хората: ако трасето се утвърди, нали ще има отчуждавания…

Чувствувах се като на тръни — вече не съществуваше никаква тайна и макар че оня намираше отговор на всеки въпрос, това, изглежда, ядосваше баща ми. Защо ли? В какво ли го подозираше? Всеки случай, не и в опит за кражба. Сега той мълчеше, след като беше попитал за всичко и беше получил всички разяснения. Пиехме билков чай. Младежът на дивана беше все така в кротко настроение. Баща ми беше станал, за да си вземе пури. Внезапно се извърна и запита:

— Как се казвате?

При този съвсем естествен, но малко закъснял въпрос, който раненият вече не очакваше, го видяхме да се колебае две секунди, сякаш затруднен. Той примигна и изрече набързо:

— Жюлиен Дюран.

Запитах се дали това беше истинското му име. Защо беше това колебание? Като че ли, запитан изненадващо, беше забравил приготвения отговор.

Леля ми се въсеше. Баща ми гледаше момчето втренчено. И тримата бяхме помислили едно и също и изведнъж подозрителността на баща ми не изглеждаше така оскърбителна.

При все това мотивите му ми изглеждаха лесно обясними. Пък и анонимността не беше ли пръв дълг на всеки анкетьор? Що се отнася до другото, всичко, което беше интригувало хората — начинът, по който се появяваше и изчезваше, по който се осведомяваше за тоя или оня, — всичко това се обясняваше напълно от професията му. А пък че се е заблудил в гората — не беше първият — дори да е имал компас.

Дали и баща ми беше стигнал до същите заключения? Той престана да настоява и предложи пура на младежа, но оня се извини: „Не пуша.“ Сетне заяви, че е изморен. Леля и аз му помогнахме да стигне до стаята на куц крак. Баща ми му донесе една от пижамите си. Оставихме „Жюлиен“ да си отпочине и поспи. На сутринта, докато разтребвах стаята му, забелязах, че не беше използвал пижамата.

* * *

Рано на другия ден баща ми трябваше да замине по своите търговски работи във Вогезите. Каза ни, че ще отсъствува два-три дена. Не беше спокоен и почувствувах, че би отложил пътуването, ако можеше. И докато сестра му приготвяше куфара на горния етаж, каза, като си сипваше кафе: „Неприятно ми е, че ви оставям самички с този тип.“

— Какво може да ни направи, след като е ранен — успокоих го аз.

— Да използва чара си. Умната — рече той — и дръжте се на разстояние.

Аз се почувствувах малко засегната. Не съм и помисляла, че се безпокоеше за добродетелта ми. Думите „чара си“ по-скоро показваха страха му, че оня би могъл да ни обае, леля Жо и мене. С каква цел? Да се ожени за мене заради зестрата ми? Поне трябваше да имам такава.

При тази мисъл забелязах, че баща ми въобще не ме гледаше. Той се взираше замислен в дъното на чашата си, сякаш искаше да разчете знаците на утайката. Не без изненада разбрах, че той се безпокоеше толкова много не заради мене. Дали не заради леля Жо? Едва ли. А за кого тогава? Нали щеше да отсъствува. За общото ни спокойствие ли? Наистина не виждах нито защо, нито как. При все това се усещах объркана. От една страна, в полза на момчето беше тоя улегнал и меланхоличен „чар“ — една тъга в очите, която усмивката не изличаваше, — внушаващ ми доверие, дори симпатия (и може би малко повече, но аз никога не се увличам). А какво, от друга страна? Тъкмо това кратко колебание да си каже името — а не ли да го скрие — което се обяснява вероятно с някакво нареждане. Но не е ли най-просто да го разпитаме откровено? Само че аз не знаех как да се заема с това, без да го обидя. Леля ми, привилегирована от възрастта, прояви по-малко предпазливост.