Читать «Вълчи капан» онлайн - страница 5

Облекчен от грижите, раненият се съвземаше. Цветът на лицето му се възвръщаше. Баща ми искаше да го пренесе в болницата, но лекарят го разубеди — в болницата не стигали легла и болният бързо щял да бъде отпратен у дома си. А това „у дома си“ — призна попитаният младеж — беше един шести етаж без асансьор в Париж, а в селото — една стая без чешма над будката. Щяло да бъде за предпочитане — съветваше лекарят — да го задържим в къщи два-три дена, ако ни е възможно. Леля ми призна, че имаме достатъчно място, за да го подслоним. И аз намирах, че тъй като сме виновниците, това беше дребна работа. Баща ми отначало изглеждаше против, пък после склони.

Разбирах първия му порив — един непознат в къщата несъмнено щеше да смути общата ни саможивост. И аз трябваше да призная пред себе си не без насмешка, че ако непознатият беше малко по-възрастен, едва ли щях да настоявам толкова. При все това той ни благодареше за гостоприемството. Инжекцията за местно обезболяване беше облекчила болката му и той дори се беше поразвеселил. Но баща ми не споделяше тази веселост. Той зле прикриваше нетърпението си и аз разбрах какво си беше наумил — да узнае какво търсеше този човек в нашата гора. Сложила ръка върху ръката му, леля ми го задържаше да не разпитва — щеше да бъде нечовешко и несправедливо да се подлага веднага на разпит човек, пострадал по наша вина. По-добре щеше да бъде да се почака с приветлива любезност, докато се лекува кракът му и най-тежкото за него мине. Такова беше и моето чувство. Така че баща ми се въоръжи с търпение. Лекарят се върна, направи превръзката и си отиде. Леля ми претопли супата. Стомахът ми куркаше от глад и най-сетне можахме да седнем на трапезата. Поднесох на дивана ядене на ранения, който, облегнат на възглавници, призна, че произшествието му е отворило апетита. И действително той добре се справи с вечерята. Баща ми говореше малко. Усещах, че едва се сдържа. Тъй като по време на десерта раненият се извиняваше за неприятностите, които ни създава, баща ми се възползва от случая.

— Ами да — каза той малко грубо, — що за идея да се вмъквате в частна гора. Не видяхте ли табелите?

— Да — отвърна младежът спокойно.

— Е и?

— Обикновено това са табелки за сплашване. Няма нищо зад тях.

— Това не е извинение, за да се вмъкваш в чуждо.

— Не е, наистина. Но аз се бях заблудил.

— Къде отивахте?

— Никъде. Изследвам терена.

— За кого? И с каква цел?

— За „Пътно управление“.

— Какво пък ще търси „Пътно управление“ при нас?

— Става дума за едно отклонение на автомагистралата…

— В какво направление?

— От Оксер за Троа.

— Все пак няма да го прекарате чак толкова близко.

— Може би малко по-нагоре.

— Тогава какво правехте тук?

— По-нагоре ли?

— Тук. При нас.

— Казах ви: заблудих се. В гората, разбирате ли…

— Че нали сте инженер? — каза саркастично баща ми.

— Само в известен смисъл — отвърна другият, без да престане да се усмихва мило.