Читать «Изгубени в океана» онлайн - страница 10

— Аз съм син на своя баща. Бартес не са крадци и никога не са били!

Горд и спокоен, той се отказа от услугите на адвокатите, защото от тях имали нужда само престъпници. В съда се държа достойно, без да крие презрението си към своите обвинители и особено към Жюл Прево Лемер, който съвсем изгуби доверието си в него. Осъдиха го на десет години каторга.

Присъдата не промени неговата решителност. На един приятел на баща му, който му бе донесъл револвер в затвора, той заяви твърдо:

— Ако бях виновен, нямаше да дочакам присъдата на съда, но сега искам да живея, за да възстановя честта на моя баща и да отмъстя за себе си.

Такъв беше човекът, върху когото спря вниманието си генералният прокурор, още повече че дядо му го молеше въпреки всичко станало да облекчи положението на младежа от уважение към предишното му безукорно държане.

Едмон Бартес решително заяви, че не желае с нищо да се Задължава пред господин Лемер, а когато прокурорът открито му заяви, че е възможно да облекчи участта му на затворник, той възрази:

— Не искам никакви снизходителност, милостиви господине. Ако правосъдието е неспособно да различава невинните от виновните, аз сам ще потърся справедливост и тежко на ония, които скалъпиха това дело. Ще ги преследвам цял живот и няма да оставя на мира нито тяхната чест, нито тяхното богатство, нито дори децата им!

След тази среща генералният прокурор не се почувства по-близък с Едмон Бартес.

По това време върлуваше черната шарка, която, макар и в лека форма, обхвана и затворниците. Пръв заболя старецът Фо, навярно китаец or по-висше съсловие спрямо останалите трима негови съотечественици, защото проявиха към него особена почит, която, разбира се, остана Незабелязана отстрани. Веднага изпратиха Фо в болницата, където му прислужваха само туземци, защото служителите европейци не достигаха. Едмон Бартес пожела да наглежда болните и взе под своите грижи стария китаец, който беше почти изоставен от туземците. Бившият главен касиер с такава преданост се отдаде на работата си, че рискуваше сам да се зарази и да заболее.

Суеверен, както всички източни хора, болният Фо не можеше да понася самотата. Когато беше сам, той се смяташе за мъртъв, плачеше и охкаше като дете. Тук Бартес прояви особена състрадателност. Отстъпваше пред всичките капризи на болния и нито за миг не се отдели от него. Най-много от всичко Фо се измъчваше от жаждата. Вместо обикновена вода младият човек му приготвяше различни освежаващи напитки от лимони, портокали и сок от захарна тръстика, който доставяха особено удоволствие на китаеца.

Благодарение на грижите на младежа Фо скоро започна да оздравява и когато се оправи съвсем, се върна в килията си.

Старецът дължеше спасението си на Бартес и му демонстрира фанатична преданост която беше способна на всякакви жертви. Твърдо убеден, че вече е бил посочен от пръста на смъртта, сега той като истински китаец вярваше, че младият французин не би успят да го изтрие от списъка на мъртвите, без да пожертва част от своето лично съществуване, за което самите духове, следващи човешкия живот, са били напълно съгласни. Поради това той ясно съзнаваше, че всеки преживян ден на земята принадлежи не на него, а на неговия спасител.