Читать «Историята на О» онлайн - страница 33

Малко е да се каже, че още в секундата, в която любовникът й я напуснал, О го зачакала: оттук насетне тя цялата била очакване и нощ. Денем била като писана фигурка с нежна кожа и покорна уста — това било единственото време, когато спазвала строго правилника и държала очите си сведени. Тя стъквала и наглеждала огъня, сипвала и поднасяла кафето и алкохола, палела цигарите, подреждала цветята и сгъвала вестниците като девойка в гостната на родителите си, тъй сияйна с разголената си гръд и кожения си нашийник, стегнатия си корсет и гривните си на затворничка, че стигало на мъжете, на които прислужвала да стои край тях, когато насилвали друго някое момиче, за да пожелаят да обладаят и нея; тази била несъмнено причината да се отнасят с нея дори по-зле. Провинила ли се била? Или любовникът й я изоставил, за да могат тези, на които я поверявал, по-свободно да разполагат с нея? Така или иначе, на по-другия ден след заминаването му, тъкмо когато се била съблякла надвечер и разглеждала в огледалото на банята почти изличените вече белези от бича на Пиер отпред по бедрата си, влязъл самият Пиер. До вечерята оставали два часа. Той й казал, че няма да вечеря в общото помещение и да се подготви, като й посочил в ъгъла клекалото, където трябвало наистина да клекне, както Жан я предупредила, че ще й се наложи в присъствие на Пиер. През цялото време, докато клечала така, той стоял и я наблюдавал, тя го виждала в огледалата и се виждала сама, неспособна да удържи водата, която изтичала от тялото й. Той почакал след това тя да се изкъпе и гримира. Тъкмо тръгнала да си потърси чехлите и червения плащ, когато той я възпрял и казал, като й вързал ръцете на гърба, че не е необходимо и да изчака за миг. Тя седнала на крайчеца на леглото. Навън бушувал студен вятър, примесен с дъжд, и тополата до прозореца се превивала и изправяла под поривите на бурята. Бледи наквасени листа се залепяли сегиз-тогиз по стъклата. Било тъмно като посред нощ, макар да нямало още седем, тъй като есента вече напредвала и дните ставали по-къси. Когато се върнал, Пиер държал в ръка същата превръзка, с която й вързали очите първата вечер. Държал и дълга дрънчаща верига, подобна на тази от стената. На О й се сторило, че се поколебал дали да й сложи първо веригата или първо превръзката. Тя гледала дъжда, безразлична към онова, което се искало от нея, и мислела само, че Рьоне бил казал, че ще се върне, че трябвало да минат още дни и пет нощи и че тя не знаела къде е той, нито дали е сам, а ако не е сам, с кого е. Но че щял да се върне. Пиер сложил веригата на леглото и без да смущава бляновете на О, вързал върху очите й превръзката от черно кадифе. Тя се издувала леко на очните кухини и прилепвала плътно към скулите: невъзможно да надзърнеш, невъзможно да повдигнеш клепачи. Благословена нощ, подобна на нощта у нея, никога по-рано О не я била срещала с такава радост, благословени вериги, които я отлъчвали от самата нея. Пиер закачил веригата за халката на нашийника и я помолил да го последва. Тя станала, почувствувала, че я теглят напред, и запристъпвала. Босите й крака се смръзнали върху плочника, разбрала, че върви по коридора в червеното крило, сетне подът, все тъй студен, станал грапав: стъпвала върху каменна настилка — пясъчник или гранит. На два пъти слугата й наредил да спре, тя чула шум от превъртане на ключ в ключалка, отключена, после заключена. „Внимавайте, стъпала“ — казал Пиер и тя заслизала по една стълба, където се препънала веднъж. Пиер я прихванал с две ръце през кръста. Никога дотогава не я бил докосвал, освен за да я върже или бие, но ето че този път я положил върху студените стъпала, в които с вързаните си ръце тя се залавяла, за да не се хлъзне, и я сграбчил за гърдите. Устата му сновяла от едната на другата и докато се притискал към нея, тя почувствувала как бавно наедрява. Изправил се на крака чак след като й се наситил. Цялата влажна и трепереща от студ, тя изминала най-сетне и последните стъпала, когато го чула как отваря още една врата, през която влязла, и усетила веднага под краката си дебел килим. Веригата я теглила още малко, после ръцете на Пиер развързали нейните, махнали й превръзката: намирала се в кръгла, сводеста стая, много мъничка и много ниска; стените и сводът били каменни без никаква облицовка, виждали се спойките на зидарията. Веригата, прикрепена към нашийника й, била заловена за стената посредством халка на един метър височина срещу вратата и й предоставяла свободата да пристъпи само две крачки. Нямало нито легло, нито дори подобие на легло, нито завивка, а само три-четири възглавнички, подобни на мароканските, но вън от нейния обсег и които не били предназначени за нея. Затова пък в нейния обсег, в една ниша, откъдето се разливало слабото сияние, осветяващо стаята, имало дървен поднос с вода, плодове и хляб. Топлината на радиаторите, които били разположени в основата и вградени в стените и образували околовръст нещо като нагорещена плинта, не смогвала да се пребори с миризмата на тиня и пръст, която витае в някогашните тъмници и в необитаемите кули на старинните замъци. В този топъл полумрак, където не достигал никакъв шум, О бързо загубила представа за времето. Нямало вече нито ден, нито нощ, светлината никога не угасвала. Пиер или някой друг слуга, все едно, добавял върху подноса вода, плодове и хляб, когато се свършели, и я отвеждал да се изкъпе в едно съседно килерче. Тя не видяла никого от мъжете, които я посещавали, тъй като един слуга влизал всеки път преди тях, за да й завърже очите, и й свалял превръзката чак след като те си тръгнели. Загубила също така представа за броя им и нежните й ръце, милващите й слепешком устни никога не разпознали кого докосват. Понякога те били неколцина, а най-често сами, но всеки път, преди да се доближат до нея, я карали да коленичи с лице към стената, като промушвали халката на нашийника й в същата кукичка, за която била захваната веригата й, и я биели с камшик. Тя облягала длани до стената и подпирала върху опаката им страна лицето си, за да не го ожули в камъка, но изподрасквала в него коленете и гърдите си. Загубила също така представа за мъченията и за виковете си, които сводът заглушавал. Чакала. Изведнъж времето престанало да й се струва неподвижно. В нейната кадифена нощ някой развързвал веригата й. Изминали били три месеца, три дни, откак чакала, или десет дни, или пък десет години. Почувствувала, че я загръщат в плътна тъкан, някой я хванал за раменете и за прасците, повдигнал я и я отнесъл. Озовала се в своята стаичка, легнала под завивката от черна кожа, било рано следобед, очите й били отворени, ръцете — свободни, и Рьоне, седнал до нея, я галел по косите. „Трябва да се облечеш — казал той, — тръгваме.“ Тя се окъпала за последен път, той й сресал косите, подал й пудрата и червилото за устни. Когато се върнала в стаичката, костюмът, блузата, комбинезонът, чорапите, обувките й били в долния край на леглото, чантата и ръкавиците й — също. Било там дори палтото й, което намятала над костюма, когато започвало да застудява, и едно квадратно копринено шалче, за да предпазва шията, но никакъв колан, никакво бельо. Тя бавно се облякла, като си навила чорапите над коляното и не си сложила сакото, защото в стаичката било много топло. В този миг влязъл мъжът, който й обяснил първата вечер какво ще се иска от нея. Той свалил нашийника и гривните, които от две седмици я държали в плен. Избавена ли се почувствувала? Или й липсвало нещо? Не казала нищо, едва се осмелила да прокара ръце върху китките си, но не и да посегне към шията си. След това той я помолил да избере сред досущ еднаквите пръстени, които й поднесъл в дървено ковчеже, онзи, който щял да стане на безименния пръст на лявата й ръка. Това били чудновати железни пръстени, отвътре обрамчени със злато, върху чиято широка и масивна горна част като на шевалиера, само че изпъкнала, имало инкрустирана със злато рисунка, изобразяваща нещо като колело от три брънки, всяка от които се затваряла в спирала, подобно на слънчевото колело на келтите. Вторият, насилвайки го леко, й станал точно. Изглеждал масивен на ръката й и златото блестяло сякаш крадешком върху матовосивия цвят на излъсканото желязо. Защо желязо, защо злато и този знак, който не разбирала? Не било възможно да се говори в облицованата в червено стая, в която веригата все още висяла на стената над леглото, в която черната завивка, все още смачкана, се валяла на земята, в която слугата Пиер можел да влезе, щял всеки момент да влезе, нелеп в оперетъчния си костюм на приглушената ноемврийска светлина. Тя се лъжела, Пиер не влязъл. Рьоне я накарал да сложи сакото от костюма и дългите ръкавици, които покривали долната част на ръкавите. Тя взела шалчето си, чантата и палтото, преметнато на ръка. Токчетата на обувките й чаткали по плочите в коридора по-слабо от чехлите й преди това, вратите били затворени, преддверието — безлюдно. О държала любовника си за ръка. Непознатият, който ги придружавал, отключил желязната порта, която Жан нарекла ограда и която не пазели вече нито слуги, нито кучета. Той повдигнал една от зелените кадифени завеси и ги подканил да минат. След това пуснал завесата. Чуло се как желязната врата се затваря. Озовали се сами в друго едно преддверие, през което се излизало в парка. Оставало само да слязат по стълбището, пред което О познала колата. Седнала до любовника си, който хванал волана и потеглил. Когато излезли от парка, чиято пътна врата зеела широко, след някакви си стотина метра той спрял, за да я целуне. Това станало точно пред едно малко и спокойно селце, което те прекосили, когато потеглили повторно. О успяла да прочете името върху указателната табела: Роаси.