Читать «Историята на О» онлайн - страница 24

О не знаела какво да прави. Любовникът й бил тук, тъй близък, тъй нежно отпуснат, както в леглото на спалнята с нисък таван, където идвал да спи до нея почти всяка нощ, откакто живеели заедно. Това било голямо английско легло от акажу с колонки в четирите края, но без балдахин, колонките при главата били по-високи от тези при краката. Той спял винаги отляво и когато се събудел, макар и посред нощ, протягал винаги ръка към краката й. Ето защо тя носела само нощници, а когато обличала пижама, не слагала никога панталона. И този път направил същото; тя поела тази ръка и я целунала, без да се осмели да го попита каквото и да било. Но той сам заговорил. Казал й, като я държал за нашийника, пъхнал двата си пръста между кожата и шията й, че възнамерява отсега нататък да я дели с тези, които той реши, а също и с тези, които ще си останат непознати за него, но които се числят към обществото от замъка, както станало предната вечер. Че зависела от него и само от него дори да й заповядвали други, а не той, независимо дали присъствувал там, или не, тъй като той поначало участвувал във всичко, което могли да изискат от нея или да й наложат, и самият той я обладавал и й се наслаждавал чрез онези, в чиито ръце била поверявана, по простата причина, че не друг, а той самият им я поверявал. Тя трябвало да им се покорява и да се отнася към тях така почтително, както се отнасяла към него, като към негови размножени образи. Така той щял да я обладава, както божеството обладава своите творения, които похищава под маската на чудовище или на птица, на невидимия дух или на екстаза. Той не искал да се разделя с нея. Колкото повече я предоставял на други, толкова повече държал на нея. Фактът, че я преотстъпвал, бил за самия него доказателство, както трябвало да бъде и за нея, че тя му принадлежи; даваме само това, което ни принадлежи. Той я отстъпвал, за да си я върне веднага след това; при това си я връщал обогатена в своите очи като обикновена вещ, послужила за божествено предназначение и придобила по тази причина ореол на святост. Той отдавна копнеел да я тласне в ръцете на други и с радост усещал, че удоволствието, което извлича, е по-голямо, отколкото се надявал, и поради това привързаността му към нея расте, както щяла да порасне и нейната към него, още повече че щяла да се почувствува двойно по-унизена и наранена. След като го обичала, тя не можела да не обича онова, което произлизало от него. О слушала и тръпнела от щастие, че той я обича, тръпнела, готова на всичко. Той несъмнено го прозрял, тъй като подел: „Тъкмо защото лесно склоняваш, аз искам от теб това, на което ще ти е невъзможно да склониш, дори предварително да приемеш, дори да кажеш «да» сега и да си въобразиш, че си способна да се покориш. Няма да е по силите ти да не възроптаеш. Ще се сдобием с твоето покорство въпреки волята ти, не само поради несравнимото удоволствие, което аз или други ще изпитаме, но за да осъзнаеш ти самата какво са направили от теб“. О понечила да отговори, че е негова робиня и носи оковите си с радост. Той я спрял: „Казаха ти вчера, че не трябва докато си в този замък, нито да поглеждаш мъж в лицето, нито да го заговаряш. Не бива да го правиш и с мен, а само да мълчиш и да се покоряваш. Обичам те. Стани. Отсега нататък тук ще отваряш уста в присъствие на мъж само за да крещиш или за милувка“. О станала. Рьоне продължил да се излежава в кревата. Тя се изкъпала, сресала, хладката вода я накарала да потръпне, когато потопила наранените си задни части във ваната и се наложило да прокара по тях гъбата, без да търка, за да не подлюти раните. Начервила си устните, но не сложила грим на очите си, напудрила се и все така гола, но с наведени очи, се върнала в стаичката си. Рьоне наблюдавал Жан, която влязла междувременно и стояла права в горния край на леглото, и тя също с наведени очи, също така няма. Той й казал да облече О. Жан взела зеления атлазен корсет, бялата фуста, роклята, зелените чехли и след като закопчала корсета на О отпред, се заловила да стяга шнура отзад. Корсетът бил с твърди банели, дълъг и корав, както по времето на прищъпнатите талии, и имал две чашки, където се помествали гърдите. Колкото повече стягала, толкова повече гърдите се повдигали, подпирали се отдолу на чашката и разголвали още повече зърната си. Заедно с това талията се врязвала, от което коремът изхвръквал и задните части силно се заобляли. Странното е, че тази броня, била много удобна и до известна степен отморяваща. В нея жената стояла силно изправена, но тя, кой знае защо, може би поради контраста, я карала да усеща по-осезателно свободата или по-точно липсата на какъвто и да било гнет върху онези части, които оставали извън нея. Широката пола и корсажът, изрязан във форма на трапец от основата на шията до връхчетата на гърдите и по-цялата им ширина, се възприемали от момичето, което ги обличало, не толкова като защита, колкото като средство за предизвикателство. Когато Жан завързала шнура с двоен възел, О взела от леглото роклята си, която се състояла от една част, като фустата била прикрепена към полата като подвижен хастар, а корсажът, прихлупен отпред и вързан отзад, можел по този начин да следва повече или по-малко изящните очертания на тялото в зависимост от това колко стегнат бил корсетът. Жан го била стегнала силно и О се виждала в огледалото на банята през вратата, останала отворена, слабичка и изгубена в плътния зелен сатен, бухнал на ханша, като че носела кошници. Двете жени стояли прави една до друга. Жан протегнала ръка, за да поправи една гънка върху ръкава на зелената рокля, и гърдите й помръднали между дантелата, която ограждала корсажа й, гърди с издължени зърна и тъмни кръгове. Роклята й била от жълта тафта. Рьоне, който се бил приближил до двете жени, казал на О: „Погледни“. И на Жан: „Повдигни си роклята“. С две ръце тя повдигнала шумолящата коприна и батистената подплата, разголвайки златист корем, гладки бедра и колена и сключен черен триъгълник. Рьоне посегнал с ръка и бавно заровил пръсти в него, докато с другата ръка мачкал връхчето на едната гърда. „Правя го, за да видиш“ — казал той на О. О и без това виждала. Тя виждала подигравателното му, но съсредоточено лице, очите му, които дебнели полуотворената уста на Жан и отметнатата назад шия, стегната с кожената огърлица. Какво удоволствие му доставяла тя самата, което Жан или друга някоя да не била в състояние да му достави? „Не си ли си мислила за това?“ — казал отново. Не, не си била мислила. Тя се подпирала на стената между двете врати, изправена, с безпомощно увиснали ръце. Вече не било нужно да й заповядват да мълчи. И как би могла да говори? Може би той се трогнал от отчаянието й. Пуснал Жан, за да я вземе в прегръдките си, наричайки я своя любов, свой живот, повтаряйки й, че я обича. Ръката, с която я милвал по гърдите и по шията, била напоена с миризмата на Жан. Какво толкова? Отчаянието, което я давело, се уталожило: той я обичал, о, да, обичал я. Той бил в правото си да се наслади на Жан или на други, но нали я обичал. „Обичам те“ — шепнела тя на ухото му тъй тихо, че той едва чувал. „Обичам те.“ Тръгнал си едва когато я видял кротка и щастлива, с прояснени очи.