Читать «Игра на любов» онлайн - страница 26

— О, хубаво! Тогава мога да ви се доверя да ме закарате вкъщи, без да изпадаме в обичайната неловка ситуация, нали? — Когато най-после вдигна очи, тя срещна ядосания му поглед с, както се надяваше, безгрижно изражение. — Не че не ми хареса вечерята, но аз съм работещо момиче, а шест сутринта е ужасно ранен час!

— Много сте добра в измъкването, нали? Въпреки че правите впечатление на изключително освободена млада американка, мисля, че мъж, който не се вмества в стандартите ви, малко ви плаши.

— Не се ли самоласкаете, дук Ди Кавалери?

Преднамерената й грубост го накара да стисне зъби, а погледът му я шибна като камшик.

Сара нямаше… не можеше да отстъпи сега, но с ужас осъзна, че междувременно Пол и Моник бяха обявили примирие и ги наблюдаваха и слушаха с едва прикрито любопитство.

— Може би, но не мисля така. От мига, в който се срещнахме, усетих вашата враждебност — или играете някаква игра? Не искате ли всъщност да насърчите мъжа с това ваше поведение?

— О! — Сара си пое дъх и впи пръсти в салфетката на коленете си. Ако не я гледаха, с огромно удоволствие би хвърлила нещо по него.

— Ядосах ли ви? Възможно ли е? — Нотката на фалшива загриженост в гласа му я подразни, а той се облегна назад и саркастично провлачи думите си: — Съжалявам, ако прямотата ми ви обижда, синьорина Дилайт. Ала аз отдавна съм минал етапа на глупавите игрички. Не виждам защо между мъжа и жената да не съществува взаимна откровеност, без това да принизява когото и да е от тях. Но може би не сте съгласна?

— Аз мисля… мисля… — с крайчеца на окото си Сара забеляза втренчения бдителен поглед на Моник Друри и се окопити, твърдо решена да не позволи на това чудовище в мъжки образ да вземе връх над нея. „Дишай дълбоко, Сара!“ напомни й вътрешният й глас, докато самата тя отпи глътка вино, докосна леко устни със салфетката си и се облегна назад, като кръстоса стройните си крака.

Усмивката, която му отправи, беше възнаградена с проблясване на онези ястребови очи.

— Разбира се, че съм съгласна с вас. Игрички. Такава глупава загуба на време. Съвсем вярно. По принцип аз също не… играя игрички, нито си губя времето, така да се каже. Само че… майка ми успя да ми втълпи, че трябва да бъда учтива, особено с по-възрастните. Но ние не си играем на гатанки, нито на „Кой се страхува от Вирджиния Уулф“, нали? Така че почва да ми писва от всички тези прикрити нападки и от вашата грубост, сеньор Дука!

Лицето му стана безизразно като издялана от махагон маска, но очите му останаха живи — два въглена, които я приковаха на мястото й, точно когато беше решила да стане и да си тръгне.

Той каза сковано, сякаш думите насила излизаха от устата му:

— Не съм имал намерение да бъда груб, синьорина. Но, ако така сте го почувствали, приемам упрека ви. Като… по-възрастен от вас, на всичко отгоре и чужденец, не осъзнах, че сте възприели погрешно мен и думите ми.

— О, но всичко това е ужасно глупаво! — прекъсна ги внезапно Моник с раздразнение. — Честно, Пол, не разбирам защо не кажеш нещо. За какво е целият този шум? Имам предвид, че сме тук, защото Рикардо искаше да се запознае с Дилайт, е, направи го и сега двамата си разменят нападки. Означава ли това, че се харесвате, или не? Мен не ме засяга, но става късно, а келнерът кръжи нервно наоколо и не смее да ни поднесе сметката. Освен това искам да знам кой с кого ще си ходи. Пол и аз живеем в Малибу, а дотам има доста път.