Читать «В недрата на Родопите» онлайн - страница 9

Ние вече вървяхме по равно. Атанас ми казва, че Алабак е близо. Гигантската алея на боровата гора, нарисувана с причудливите шарки на сенките, красиво извиваше своята крива линия из строгия, величавопокоен лабиринт на дъбравата. В дълбочините й някъде славеят ронеше своите сладки и тъжни ноти… Под един бял бор край пътя шумна дружина цигани и циганки насядали. Атанас, който се познава с целия свят, излезе приятел техен и се спря да приказва, додето си запалвам цигарото.

Додето той приказваше с циганките, аз продължавах да ги изгледвам и да изучавам техните бързи движения, живи, умни изражения на тъмномургавите лица и черни очи, звънки гласове, които изкачаха нагло заедно със смехът, измежду два реда бели като маргарит зъби, и природната свобода, неизвестност и безгрижност, които придават винаги някаква си дива поетичност на тия отритнати от обществото парии. Аз обяснявам добре прищевката на един руски поет — Пушкин — да се присъедини към една подобна дружина в бесарабските степи и да вкуси неизвесното наслаждение от един волен живот. Чели ли сте поемата му Цигани?… После мисълта ми отива по-нататък, минува векове и епохи и намира първобитното человеческо общество, чергарският мир, който е живял така, както живеят сега тия чада на природата — без гнезда, без честолюбия, без закони и без нужди… Щастливо ли ли е било человечеството тогава в първобитното си състояние, или сега — когато има за слуги парата, електричеството и усилията на гения? Отговорът не е тъй лесен, както се чини от пръв път. Философите — Русо, Толстой, велики парадоксални умове, казват на человечеството: върни се назад, за да бъдеш по-малко нещастно! Има ли истина в това? Нужно ли е това световно дърпане назад, за да се намери залога на щастието, за да се отиде в обетованата земя на жедното человеческо ламтение? Нужно ли е и възможно ли е? Вечният природен закон за движението на человеческия дух нанапред прави немислими даже такива въпроси. А между това — те се правят!… Те се правят от цивилизацията, която още търси Колхидата на златното руно на човешкото щастие… Любопитно е, задава ли си ги и мирът на тия първобитни хора и кой може увери, че те от своя страна предпочитат да смесят своите дрипи и своята свобода с облагите на нашата цивилизация! Една голяма загадка. Да бях бил в тяхната интимност, като бай Атанаса, а още по-добре, ди ми беше познат тайнственият им диалект, аз непременно бих се съблазнил да ги предизвикам на излияния, да разбера тяхното наивно мировъзрение и да измеря вероятно бездната между него и нашето.

Впрочем, дали ще има у тях думата, която изражава понятие за щастие? Тоя в детинство замръзнал и неизкусен език надали е създал още термини за такива отвлечени предмети. Това не значи, обаче, че нещата отсъствуват, щом думите не са още изнамерени. Нашите бащи и деди в продължение на четири века нямаха дума за отечеството и за свободата, което не им бъркаше да любят едното и да ламтят за другото.