Читать «В недрата на Родопите» онлайн - страница 8

Ние възлазяме повече и повече. Стигаме до една полянка. От нея пръв път зървам слънцето, което виси над вършето на оттатъшните гори. Разтваря се хоризонт широк. На изток се види част от долината на Марица и от веригата на Стара планина в далечния кръгозор, застлани сега цели от сива, димлива мъглица, та нищо ясно се не различава в тях; на север и запад е безконечното наплъстяване на върхове, бърда и гърбове, от средногорските, ихтиманските и родопски балкани. В купа на последните се издига високата чука на Балабаница, около 2300 метра над морето. По-насам е Куршумтепе, свързано с предание за някогашните хайдуци. Когато правим нов завой по следующето бърдо, между дъбовете изпъква в хоризонта нов, по-висок, объл връх, по който са белеят снежни преспи. Мисля, че той е оня гигант, който стърчи като кубе над Костенец. — Трябва да е Чаталчукур. Аз дълго не свалям очите си от тая величествена височина. — От друго едно място на тоя балкан се виждал друг един връх, „като яйце бял“, казва ми Атанас. Вероятно, думата е за Мусала, или за някой негов съсед. Но те по-оттатък ще се видят, а сега и Четалчукур и Балабаница изчезват зад вършето: ние се изгубваме между две стени от дъбове и букове, които после се сменяват с борове; през самотиите им стигат до нас викове, които някак си глухо звънтят в тишината. То са юруци, някъде по чаловете пасат стадото си… Аз гълтам със цели гърди въздуха, наситен със боров дъх. Разкошни сенки закриват пътя, който, като гиганска алея, се вие в чудесната гора. Не ще ми се да се свърши скоро. Атанас дойде в щасливо настроение и разбуди ековете със следующата песня, изпяна на един жален и провлечен глас, какъвто е създала българската планина:

Запяла мома в гора зелена,

в гора зелена, в темно усое.

Ка’я зачул млад калугерин,

той си момата люто кълнеше:

— Убил те господ, бре малка моме,

че що не запя от-отзарана,

дорде не бях се покалугерил?

Пусто останало черното рухо,

огън да гори калимявката,

вода да носи бялата книга!

И песента далеко се разнасяше из гората.

Ох, как бе тя тъжна, как свиваше тя сърцето и будеше в него тиха и горчива скръб… Как много парливи съжаления извикват в страдната душа тия прости излияния на тоя неизвестен „млад калугерин!“ Не е ли той символ на скърбяшите души, които изпущат тоя вик от съжаление при вида на цветущия живот и светлата младост, пропуснати от тях, неусетени всред горчивата борба за съществуване, или във високи ламтения, поглъщащи цялото битие! Ох, тая песен, тая песен… В нея реве човешката скръб, траурът на живота в нея ечи, и моли, и въздиша, и безплодно проклина!…