Читать «В недрата на Родопите» онлайн - страница 44

Но с това южната ни граница там още не е оправена, именно къде Фотен. Турско-българската демаркационна комисия, която я определяше по-лани, биде безцеремонно прогонена от тамошните помаци, които оспорват българското землище, като очакват, види се, да им се прати и там един полк гости, за да ги накара да се вразумят, като братята им бабечани.

XVII. В дола на Луковица

През ужасно вратоломен път ние се спуснахме в дола на Луковица, като оставихме на дясно от нас ръта, на който стои важният помашки колибак Свети Петър. От тук вече пътят ни въвреше все право на изток, в подножието на Арапчал и край реката, засеен ту от прекрасни високи дъбове, ту от низки, гъсти габраци, що обтачаха бреговете й.

Ние постоянно слушахме от дясно екливото шумтене на реката, която блъскаше вълните си в дълбоката каменна матка, гдето многовековните дъбове топяха дебелите си дънери. Нататък пътят ни потъваше все в по-страшна гора, която го притискаше до скалистите стени и криеше на всяка крачка невидими пусии. Глухотата и пущинакът ставаха грозни, а сега, при слухът на хайтите, станаха зловещи… Два часа държи такъв път. На едно място край него, в шумата, видяхме някакви насядали човеци.

От пръв път ни се видяха подозрителни, но тозчас познахме в тях неколцина цигани — чергари.

Присъствието им в тоя пущинак зарадва Аля, той ми предложи да ги възчакаме и да вървим с тях дружина. И аз не желаех по-добро нещо. Но излезе, че пътниците отиваха за Якоруда в Македония. Ние продължихме пак сами мълчаливо. Луковица гърмеше, закрита от гъстака, твърде глухо и злокобно.

При един завой на скалата, гдето се образуваше малка полянка, заварихме друга дружина насядала на тревата. Бяха юруците, отседнали да им починат и попасат конете. За общо задоволение ние от тука вече тръгнахме наедно. Тия юруци отиваха за Ракитово на сватба, затова бяха така пременени.

Пътят нататък още повече се оживи от срещата с нова дружина юруци и македонци. При всичко, че пътуваха през една страшна местност, тия добри християни не забравяха, че е Петровден днес и бяха твърде весели, защото скоро цялата усоя екна от песни. Аз вярвам, че тая хармоническа излиятелност се дължи на пещерското вино в кръчмите на Лъджане; моите другари-юруци, в качеството си и на свадбари, имаха още по-голямо право да бъдат весели — и нагласиха една от ония провлечени, монотонни и безнадеждно меланхолически песни на гръцкия народ, в които, както и в нашите, се съединява въздухът на страдалческите векове с юнашкия тътен на планините. Аз се вслушвах с голямо внимание и с тъга в тая скръбна мелодия, тъй свойствена на Изток. Заедно с тая песен, сякаш, и самотата стана по-ясна и по-питомна. Пазехме се добре, обаче, да не изтървем дружината. Тя със своите силни коне твърде напредваше и често зад някоя издадена стена изчезваха пред нас червените фесове, и аз бодех нервно пак коня.