Читать «В недрата на Родопите» онлайн - страница 3

По 3 1/3 часа паравозът изпищя, пълнейки с ек Момина Клисура, и спря при Беловска станция. Понеже кола не намерих за Белово, предадох вещите си на два хлапака и тръгнах подир тях. Веднага се озовах в един планински дол, из който шумеше Яденица. Тая река, която се излива в Марица при станцията, иде от вътрешността на Родопите, минувайки през най-гористите местности, главната област на експлоатацията лесовете от барон Хиршовия трион. Големи върби и дъбове покрай бреговете хвърлят дебелата си сянка въз бистрите пенести вълни. От двете страни се издигат рътове, покрити с низък габрак; те вървят успоредно на юг, по-зелени и по-високи, и опират в главната верига на Родопите, цяла облечена с гори, която красиво откроява набраздените си върхове в лазурното небе.

След половина час ход влязох в Белово. Голямо село, притиснато от голи ярове, загнездено надлъж по десния бряг на Яденица. Из единствената тясна улица, с лош калдаръм, между два реда низки къщи — с насядали на праговете купчини жени — и кръчми, аз следвах доста време хлапаците, които ме завеждат най-после в една от последните, дето ми казаха, че имало стаи за гости.

Там отивах с цел да пренощувам, след като си хвана водач и кон, и утре рано да потегля за Чепино. Но кръчмарят ми обади сурово, че няма място; нямаше място за мене и в другите кръчми-ханища, дето питах. Намерих се в чудо. Мислех да се повърна на станцията да преспя в някоя от гостилниците там. Най-после един кръчмар, когото втори път ходих да моля, се смили и ме прие в къщата си за тая нощ. Той ме заведе на горния кат и ми посочи една гола, прашна стая, с два прозореца без стъкла, като ми каза сухо, че постелки и завивки нямал. Нямах и аз свои, но пак слава Богу и на това. Щях да помръзна през нощта, овит само с шала си, но тя, за щастие беше кратка.

Ступанинът след като ме разпитва за целта на пътуването ми и за положението ми в София, осведоми се за името ми, което му каза толкова нещо, колкото и неговото на мене, и си излезе.

Слънцето залазяше вече зад високия рът, изпречен като стена над Белово, отвъд реката. Това време тук се наричаше „за̀ник слънце“, прекрасен български термин, както и „изгрев-слънце“, който другаде чух; но пишущите братя никога не им дават достъп в литературния език, а ги заменяват учено с километрическите и чужди на духа на българския език: „изгряването на слънцето“ и „захождането на слънцето“. Един господин, който превождаше в един български вестник романа „На разсвете“ от Ежа, беше велемъдро предал това название с „При пукването на зората“!