Читать «В недрата на Родопите» онлайн - страница 2

Истина, — тогава (1882 год.) беше още Румелия, и свободното разхождане из Родопите на неуловимите рицари на Караискакевата и Халамовата чети, плюс — непокорните соколи на Тъмръшката република, правеха въздуха им често много нехигиеничен за туристите…

Но това лято, през юни, аз бях честит да направя една обиколка из класическата планина на Орфея.

I. Родопите. — Съдба на нашата южна граница

Родопите — това грамадно кръстосване и сплитане безчислени планински вериги, покрити с борови гори или с тлъсти паши, което захваща от долината на Марица и простира и последните си вълнения дори до Бяло море, са много слабо познати на науката, в по-голямата си част. Едно, тяхната отстраненост и мъчнопроходимост, друго — мохамеданското там население, остало в първобитно състояние, недоверчиво и фанатично, правели са пътуването из тях пълно с трудности и премеждия, които са отклонявали от там туристи и посетители. Аз разбирам — европейци. Колкото за нас, българите, тия зелени планини, които препасват от юг България, са били през цели векове за нас една terra incognita в същото ни отечество и пълно със страховита и враждебна тайственост. Само неколцина търговци от индустриалните градове на Тракия в турско време, поради интересите си на македонските панаири, са се престрашавали да минуват страшния „Доспатски балкан“, през пътя, насеян с опасности и с възпоменания за кървави грабежи и убийства…

Сан-Стефанският договор, заедно с другите добрини, даде ни и Родопите и отвори тяхната вътрешност на нашето жедно любопитство; той ги внедри почти цели в границата на Великата България, но само за един ден; берлинският договор през 1878 г., а по-после — турско-българският — от 1885 год. измениха значително южната ни граница, която сега пъпли повече по северните височини на Родопите; тя прави силни зигзаги по водоразделните гребени и из доловете и с един дълбок остър клин достига над Кричим дори до билото на северния родопски гребен, и наднича над Пловдив.

Тая игра на нашата южна граница в Родопите, по една историческа орисия, повтаря съдбата й през средните векове, при старото българско царство: тя и тогава никога не е била трайна и е правила големи или малки колебания по родопските гребени, според променливото щастие на оръжието ни във вечната ни борба с Византия.

Днес, както ясно става на картата, в нашата граница спада само една трета част от Родопите; останалата и то най-плодородната част от тая планинска система, принадлежи на Турция, но тая малка част, оставена нам като милостиня от дипломацията, е най-величествената и поетическата: тя се възнаграждава с обладанието на една красота — Чепинската долина, и на една гордост — Мусалла — подир Олимп и Шар най-високия колос в целия Балкански полуостров.

Аз тръгнах за първата — Чепино.

II. Пръв поздрав на Родопите. — Белово. — Заник слънце. — Радушно гостоприемство.

Извадих си билет на Софийската гара за Голямо Белово. Голямо Белово бях направил за точка на тръгването ми из Родопите, на които то се намира скрито в полите; от там щях да вляза и се потопя в тоя зелен планински хаос, пълен с такава таинственост и поезия за мене. Но още когато приближавах станцията Баня Костенец, от дето се видят снежните висове и чуки на Родопите, аз се почувствувах техен пленник, цял в обятията на тяхната атмосфера; те ме обхващаха властно със своето величие, приковаваха погледа ми и пълнеха душата ми и мислите ми всецяло със своя стихиен образ. Великите планиии упражняват въз човека същото чаровно влияние, както видът и на морето… И аз с едно истинско сладострастно чувство поглъщах в гърдите си свежия ветрец, що ми полъхваше от големие чалове над Костенец; чинеше ми се, че поимах вече аромата на боровите им гори, що се тъмнееха под гладките им темета, и че схващам морският им шум в кристалното шумолене на младата Марица, на която бистрите струи преди малко са изтичали от подоблачните езера на Мусалла.