Читать «Черният корсар» онлайн - страница 156

— Пригответе се да умрете, синьорина — каза й той със злокобен глас. — Молете се братята ми да ви закрилят! Чакам ви на палубата.

Напусна салона с твърда крачка, без да се извърне, качи се по стълбата, прекоси горната палуба и застана на командния мостик.

— Морган — обърна се той към своя помощник. — Наредете да приготвят една лодка и я спуснете в морето.

Хората от екипажа не се помръднаха. Само кормчията въртеше лоста, насочвайки „Мълния“ на север, след останалите кораби на флибустиерската флотилия, чиито фенери блещукаха в далечината.

— Какво искате да правите, коменданте? — попита вторият офицер.

— Да удържа на клетвата си — отвърна Корсарът с притихнал глас.

— Кой ще слезе в лодката?

— Дъщерята на предателя.

— Синьор!…

— Тишина! Моите братя ни гледат. Изпълнявайте! На този кораб заповядва Черният Корсар!

Никой не помръдна, за да изпълни заповедта му; този екипаж, съставен от горди мъже, какъвто беше техният шеф, мъже, сражавали се себеотрицателно в десетки битки, в този върховен момент се чувствуваха като приковани от непреодолим ужас.

Гласът на Корсара отекна втори път от мостика, този път властен и грозен:

— Моряци, изпълнете заповедта!

Боцманът излезе от редиците и даде знак на няколко души да го последват. Те спуснаха под стълбата на десния борд една лодка, поставиха в нея храна и буре с вода и зачакаха други заповеди.

По същото време от долната палуба се изкачи младата фламандка, все още облечена в бяло и руси коси, разпилени по раменете. На екипажа тя изглеждаше като призрачно видение.

Младата жена прекоси палубата без да каже нито дума, изправена и решена на всичко. Щом стигна до стълбичката, където боцманът и показваше лодката в морето, тя спря за миг, обърна се към кърмата и погледна Корсара, чиято черна фигура се открояваше върху небето, разкъсано от огнени светкавици. Погледна няколко минути гордия враг на нейния баща, изправен на командния мостик, махна му с ръка за сбогом, бързо се спусна по стълбичката и се качи в лодката.

Боцманът изтегли въжето, без Корсарът да го задържи дори с един жест.

Общ вик се откъсна от устните на целия екипаж:

— Спасете я!

Корсарът не отговори. Беше се надвесил над парапета и гледаше лодката, която вълните бързо отнасяха в открито море, ту издигайки я, ту спускайки, като корабокрушенец, останал без весла.

Вятърът се усили и донесе далечния грохот на гръмотевиците.

Лодката все повече се отдалечаваше. На носа още личеше бялата фигура на младата фламандка. Ръцете и бяха протегнати към „Мълния“ в сетен порив на надежда.

Целият екипаж се бе струпал на десния борд и я следеше с очи, но никой не отронваше дума. Всеки от тях знаеше, че всеки опит да разколебаят гордия Корсар би бил напразен.

Лодката продължаваше да се отдалечава и сега представляваше голяма черна точка, която светкавиците осветяваха от време на време. Ту се показваше на гребена на вълните, ту потъваше в дълбините, за да се появи отново като фантастично видение.

След няколко мига тя вече изчезна в тъмния хоризонт, обвит в черни, гъсти облаци.