Читать «Черният корсар» онлайн - страница 153

— Напълно, синьор.

— Проклятие! — викна Корсарът с ужасен глас. — Да ми избяга отново, когато смятах, че съм го настигнал! Така да бъде! Но и в ада да се скрие, Черният Корсар ще го намери, дори да трябва да пропилея цялото си богатство. Ще преобърна бреговете на цял Хондурас, но мира няма да му дам, кълна се в бога!

— Ако нямате нищо против, аз ще ви придружа, синьор — каза каталонецът.

— Добре, ще дойдеш с мен, но кажи, смяташ ли, че мога да го настигна?

— По това време вече е отплувал и преди вие да стигнете до Маракаибо, корабът му ще е докоснал бреговете на Никарагуа.

— Нека бяга, но щом се върнем в Тортуга ще подготвя такава експедиция, каквато не е виждана в Мексиканския залив. Кармо, Ван Щилер, поверявам този човек на вашите грижи, а ти, Моко, ела с мен в града. Трябва да се срещна с Олонеца.

Завладеният почти без съпротива град от корсарите предлагаше същата гледка, на която се бяха натъкнали във форта. Навсякъде се чуваха викове, плач на жени и деца, гърмежи. Тълпи от граждани, подгонени от корсарите, тичаха из улиците и мъкнеха ценна покъщнина. Отвсякъде долитаха крясъци и крамоли, стреляше се в къщите, от прозорците излитаха тела. Някъде ужасен вой подсказваше, че флибустиерите и буканиерите измъчват жертвите си да им кажат къде са скрили богатствата си, другаде се носеше писък на жени и вопли на старци от горящите къщи, от които излизаха облаци искри, заплашващи града с пожар.

Свикнал с тези сцени още от Фландрия, Корсарът отминаваше това зрелище с погнуса, изписана по лицето му.

Като стигна централния площад, зърна Олонеца сред една тълпа от флибустиери, докарали там много граждани, да мери златото, което хората му непрекъснато носеха.

— Да не се наричам Олонеца, ако това не е Черният Корсар, когото смятах, че е в Гибралтар, зает да беси Ван Гулд — провикна се Олонеца. — Е, какво? Не ми изглеждаш доволен, кавалере?

— Така е — отвърна Корсарът.

— Какво се е случило?

— В този час Ван Гулд плува към бреговете на Никарагуа.

— Пак ли ти избяга? Самият дявол му помага! Истина ли е това, което ми казваш?

— Да, Пиетро. Отива да се скрие в Хондурас.

— А ти какво смяташ да правиш?

— Дойдох да ти кажа, че се връщам в Тортуга, за да подготвя нова експедиция…

— Как! Без мен? Ех, кавалере…

— Ще дойдеш ли?

— Обещавам ти. След няколко дни ще тръгнем и щом стигнем в Тортуга, ще организираме нова флота, за да открием този стар хитрец.

— Благодаря ти, Пиетро, разчитам на теб.

* * *

Три дни по-късно, когато завършиха плячкосването на града, флибустиерите се натовариха на многото лодки, изпратени им от корабите. С тях водеха повече от двеста пленници за които се надяваха рано или късно да получат добър откуп, големи количества храни, стоки и злато на огромната стойност от двеста и шестдесет хиляди пиастри — сума, която за няколко седмици щяха напълно да пропилеят за празненства и пирове в Тортуга.

Прекосяването на езерото мина без премеждия и на следващия ден корсарите се качиха на корабите си, които ги чакаха близо до Маракаибо, тъй като имаха намерение повторно да посетят този град и, ако е възможно, втори път да го плячкосат.