Читать «Каменното яйце» онлайн - страница 8

Както казах, и това ми увлечение не бе толкова далеч от пряката ми работа, както изглежда на пръв поглед. Еволюцията на отделните видове се предопределя преди всичко от промените в молекулярния строеж на наследственото им вещество.

А сетне? Платих скъпа цена. Жена ми, която толкова обичах, ме напусна. Не я укорявам, права е била. Та аз почти не се прибирах у дома. След като привършех обикновените си задачи в института, за които получавах заплатата си, оставах сам в лабораторията, за да се отдам необезпокояван на свокта страст, която колегите ми снизходително наричаха «хоби». Ех, не съвсем сам. Помагаха ми и те. Моята лудост беше прилепчива, заразяваше и тях.

Това, което ви описвам, е скучно, съзнавам го, прекалено скучно за непосветения. Ала за мен беше по-интересно от най-заплетения криминален роман.

Шест месеца проучвах ядрото на каменното яйце. А допускате ли какво значи това? Стотици най-фини разрези там, където трябваше да бъде яйчното ядро с кристализиралата ДНК. Убийствено досадни манипулации за деминерализиране на нужните участъци, безброй спектроскопски и рентгеноструктурни анализи, специфични оцветявания и наблюдение в електронния микроскоп — само изброяването им създава отегчение.

Толкова сложна работа, толкова невероятно сложна, че сам се чудя как съм постигнал това!

Спомням си, бях на шест години, когато разглобих часовника на баща си. След това опитах отново да го сглобя. В същото положение се бях озовал и сега, след четвърт век, пред същата безпомощност. Тогава, като дете, мечтаех да стана часовникар, та да човъркам из такива сложни механизми. А се получи така, че ми се наложи да работя с възможно най-сложния механизъм — клетката.

В колежа бях шампион по бокс. След това пък служих в авиацията. Когато постъпвах в института, завеждащият, професорът, направо ми заяви, че се съмнява дали мястото ми е тук. Боксьор, пилот… То се знае, отговорих му, че и Питагор е бил олимпийски победител в юмручен бой. Но не го убедих напълно. А се оказа, че и в науката са нужни някои от качествата на боксьора. И особено на пилота. Постоянство, издръжливост, решителност. Висшият пилотаж, всякакви там лупинги, свредели, свещи, хлъзгане по крило изискват не много повече смелост от захващането на някоя научна задача, с която можеш да си счупиш също така врата — не физически, а морално, да се провалиш като учен.

Експерименти, експерименти. Всъщност не в тях е главното. Преди това е мисълта, въображението. За експеримента отива по-малко време. Повечето е разсъждението — и когато провеждаш друг опит, и когато се храниш, и когато легнеш да спиш. Дори насън. В съзнанието ти няма място за нищо друго — само тая идея, достигаща до самозабрава. Ако стане така, какво ще се получи? Ами иначе? А по третия начин? Безброй начини, безчислени постановки, невероятно много изводи… Все едно кутията с разбърканите зъбчати колелца, пружинки и винтчета от разглобения бащин часовник.

И както тогава ми идваше отново да се разплача от безсилието си.