Читать «Каменното яйце» онлайн - страница 10

Накрая, след безброй опити, повярвах, че съм постигнал целта. Бях получил набора от ДНК, комплектована в хромозоми, който според мен трябваше да отговаря на търсената схема.

Другото беше сравнително по-просто. Оставаше ми да транс плантирам този ядрен материал в яйцеклетката на някое съвременно животно. Спрях избора си на комодския варан. По-едрички са яйцата му, осигуряват повече храна на зародиша. От такова яйце изсмуках ядрото му и впръсках на негово място получените от мен хромозоми. Поставих го при температура и влажност, подобни на ония, които предполагаме, че са съществували в края на Креда. И зачаках.

Как не се побърках по време на това чакане? Вероятността за успех беше малка, невероятно малка. Всеки, с когото я споделях, бързаше да ме подготви за провала. Та то обикновена трансплантация на ядрото в чужда клетка е все още несигурна работа, а това, с което се бях заловил аз.

Дните течаха тъй бавно! Аз броях секундите, а те — безкрайно много, едва се източваха в минути, минутите — в часове, часовете — в денонощия. Забравих преките си задължения. По моя вина се провалиха няколко важни експеримента. И ръководството, обикновено толерантно, накрая не издържа. Получих предупреждение за уволнение. Пък аз сякаш не забелязвах — без жена, без работа, с малко дете…

Не се отделях от яйцето.

Накрая се убедих — ядрото беше жизнеспособно. Можех като Архимед да хукна по улиците и да викам: «Еврика!» Започна делението си… Две ядра… Четири.

Отново се намесих. Извлякох тия ядра и ги инжектирах в други четири обезядрени яйца на варан. Не по-големи. Тазът на двуногите динозаври е бил тесен независимо от големината им и не е бил в състояние да снася много едри яйца.

И пак чакане. Такова чакане. Проверявах ги непрекъснато. Ние знаем при какви условия и след колко време се излюпват съвременните варанчета. А динозавърчетата?

Сега във варанските яйца се разпореждаше генетичният апарат, който бях сглобил аз. Какви ли заповеди издаваше? Правилно ли щеше да ги разбере белтъкът на яйцата? По какъв начин щеше да реагира?

И добре, че директорът на института навреме оцени стойността на работата ми. Нещо повече, даде ми пълна свобода на действие.

Малко късно наистина, но все пак «по-добре късно, отколкото никога».

Седмици наред не се откъсвах от инкубатора. Проверявах, проверявах. Нямаше съмнение — ставаше нещо. Ембрионите се развиваха, нарастваха, оформяха се тъкани, органи. Ето, затуптяха и сърчицата им. По-право само на трите. Четвъртото явно бе нежизнеспособно.

Но какво ли щеше да се получи? Методиката ми уж изглеждаше безупречна. Смятах, че нямам никакъв пропуск, на това отгоре вярвах в принципите на своята наука. И все пак…

Дали нямаше да се появят някакви изроди, безформени химери, негодни за живот — и по тоя начин, със самото си съществуване компрометиращи напълно двегодишния ми труд?

И най-сетне, след толкова седмици почти без сън — сполука!