Читать «Каменното яйце» онлайн - страница 7

Петър Бобев

Къде е границата между живото и неживото? Ние още не сме отговорили приемливо на тоя елементарен въпрос, а дирим отговор на следващите. Знаем само, че при атомите не може да става и дума за живот. Пък кой знае? А при молекулите? Простите: вода, амоняк, изглежда, не са живи. А по-сложните? Аминокиселините, нуклеиновите киселини? Вирусите представляват ДНК и белтъчна обвивка — същества ли са те или вещество? Или са тъкмо на тая граница, където мъртвата материя оживява? Ами вирусът «камикадзе», който дори няма никаква нуклеинова киселина?

Приели сме, че съставките на живота: протеини, масти, минерални соли и вода, са само вещества. За да се разбере същността му, трябва да се разкрият механизмите на организацията им. Прости истини за днешния научен мироглед, за жалост в повечето случаи, само като декларация, а не с непоколебимо вътрешно убеждение.

Ей това беше моето убеждение — че ако проникна, както следва, в тайната на тая организация, аз бих могъл да пресъздам, както се казва, да «възкреся» отдавна изчезнали животински видове.

А тая организация, опростено казано, е пространствената структура на ДНК — «златната молекула», възвеличавана ненапразно така, носителката на генетичната информация в клетката, на цялата й наследствена програма. Мойрите, древногръцките богини, изпридали «нишката на живота» за всеки отделен човек. Ей това, микроскопичната верижка на ДНК, всъщност представлява споменатата «нишка на живота». В нея е предопределена цялата съдба на бъдещия организъм: човек или жаба, едър или дребен, късоглед или далтонист.

Това е главното — не самата молекула на ДНК, а нейната схема. Не ме интересуваха толкова химическите й компоненти — нуклеотидите, та те са само четири, а взаимното им разположение.

Бих могъл да започна с мамути, да речем. Във вечно замръзналата почва на Сибир са намирани почти напълно запазени техни трупове. Но не го направих. Други бяха постигнали вече нещо подобно. От подкожна тъкан на умряла преди сто години квага бяха извлекли дезоксирибонуклеиновата й киселина. Привличаше ме нещо по-различно, очаквах друго, по-фантастично. Не само децата фантазират, не само писателите. Учените, и то истинските учени, са най-непоправимите мечтатели.

Впрочем това не беше много далеч от пряката ми работа — трансплантации на ядра от една яйцеклетка в друга, разместване на гени от една ДНК в друга.

Когато чух за намерените яйца на динозаври в пустинята Гоби, сякаш обезумях. Изглежда, маниаците имат непреодолима сила, невероятна убедителност. Успях да получа едно вкаменено яйце. Направо си го изпросих. А за мен няма по-обидно от това. Ако умирам от глад, няма да прося.

От дете имам особено влечение към палеонтологията — някакъв атавизъм, изглежда, наследствена памет, неясна тъга по отдавна изчезнали животински прадеди. Може и романтизъм — вкус към далечното и непознатото, качества, вродени в човека и неизчезнали от подсъзнанието му въпреки условията на днешния свръхразумен, прекомерно трезвомислещ век.