Читать «Каменното яйце» онлайн - страница 66

Човекът тозчас се върна на мястото си. Отпусна се, полегна и звярът, положи косматата си морда върху прострените напред лапи.

Ясно, не можеше да го издебне. Налагаше се, колкото и да му бе неприятно, да иска помощ. Вдигна слушалката на радиотелефона. Пълната тишина в нея го подсети, че и той бездействува. Нали се захранваше от същия акумулатор?

Оставаше му да разчита на собствените сили.

Тогава видя антилопите кана, които приближаваха самоуверено насам. Не забелязваха ли хищниците? Напротив, бяха ги забелязали. Затова бяха тъй дръзки. Присъствието на враговете им, след като са ги открили, не ги тревожи особено. Знаят, че могат да им избягат. Плашат се, когато подушат миризмата им, а не ги виждат. Боят се от засада. Лъвът ловува обикновено така — като подъл тиранин.

Самецът не ги удостои с поглед. Явно преценил бе, че няма смисъл да се занимава с тях. Лъвът е властелин.

Времето минаваше и милионерът почна да губи търпение. Докога щяха да го държат в тая досадна обсада? Та той имаше работа, тъкмо сега му предстоеше да решава дела, които можеха да му донесат милиони печалба. Нима трябваше да стои така бездеен?

Може би го бяха обградили от любопитство. Твърдят, че лъвът бил много любопитен. Затова и влизал през оградите, та дори през огън — да разузнае какво става във владенията му. Сега никой не прави огради край лагера си в саваната както някога. И не поддържа огън. Царят на животните обикаля покрай палатките, души, разучава и ако са добре затворени, си отива.

Чак сега Риго си помисли за пушка. Ако я имаше, би могъл да пропъди зверовете. Но той не носеше нищо подобно. Не бе тръгнал на лов. Пък и поначало отричаше лова — това най-примитивно човешко развлечение, атавизъм, проява на най-дивите инстинкти.

Но в сегашното си положение се разколеба — а когато става дума за собствения ти живот? В законна самоотбрана?

Всъщност беше напълно излишно да прави избор — чисто и просто нямаше оръжие. Безоръжен, по-беззащитен от древните прахора, когато са слезли от дърветата и нагазили в саваната.

Ама наистина докога щяха да го дебнат така, сякаш си го пазеха в запас, като жива консерва. Та да си го поделят, когато поогладнеят.

Стори му се, че в черните зеници насред златните ириси прочете смъртната си присъда. Вторачените им зеници — все едно космични „черни дупки“.

Неволно, пред очите им, се замисли за смъртта. Някога му бе хрумнало, ей тъй, от нагон за оригиналничене, и го бе казал пред познати, когато бе станало дума за колапсарите, продължаващите да се свиват неутронни звезди, където пресованите неутрони преминават в хиперони, а веществото добива фантастична плътност с такава гравитация, че в тях безследно се проваля всяка материя и лъчение и откъдето не може да се отскубне нито една частица, нито един сигнал, нито един фотон дори, откъдето не достига до нас никаква информация — все едно, празно. Не е ли и смъртта такава „черна дупка“, от която не идва никаква вест? Дали душата не се проваля там и продължава да съществува редом с живите в някакъв антисвят? Слушателите му тогава го бяха нарекли наивен мистик (той и наивност!), който като всички мистици търси да се залови за нещо пред страха си от смъртта.