Читать «Каменното яйце» онлайн - страница 40

— Казвах ли аз! — рече патер Симон. — Ето го Върховния дух на крокодилите!

Тоя път никой не възрази. Бяха слушали от старите, че понякога, когато трябва, духовете могат да се въплъщават. Не са само безвредни сенки. И когато са въплътени, както за всяка жива твар, най-сигурен е куршумът. Ама де сега куршуми, като в бягството забравиха оръжието си в колата, и вече бяха по-беззащитни и от подскачащите с крясъци маймуни около тях.

Чиганго се бе вцепенил на мястото си не само заради Трипръстия. Не бяха безопасни и дребничките зли оси в кълбовидното гнездо на педя от главата му. И влитаха, и излитаха със злобно бръмчене.

А когато съзря просналата се като маркуч триметрова зелена мамба на по-долния клон, косата му настръхна. Смятат я за най-бързата и най-злобната змия по тези места. Не бяга, а гледа да нападне, да клъвне, да изцърка сатанинската си отрова. Главата й се поклащаше, кажи-речи, срещу лицето му, в такава близост, че клетият Чиганго вече шепнеше молитвите си към Пресветата дева да се застъпи още веднъж за грешната му душа. Идеше му да рипне на земята, дори при беснеещото чудовище, само и само да се отърве от това зловещо съседство. А стоеше неподвижен, вкован. Все едно и той — пън.

Внезапно от по-горния клон се спусна мълниеносно, сякаш прелетя, пъстър питон, не по-дълъг от мамбата, само че по-дебел и по-мускулест. Преди тя да мръдне, той я захапа зад главата, омота се около нея. Двете жилави тела, подобни на сплетени стоманени пружини, се завъргаляха из клоните, запремятаха се, заизвиваха се. После се отърколиха надолу и тупнаха на земята.

Трипръстия дори не се наведе. Само стъпи с един крак върху премятащия се възел. И толкова!

Уви, това не задоволи яростта му. Той търсеше друго, търсеше едър враг, кръстосваше джунгли и савани да намери достоен противник. Да премери с него сили, да излее стръвта, която напираше в свирепото му сърце.

И понеже хората не мърдаха, все едно сраснали с дървото, той изфуча ядно и се понесе към хоризонта, където с острия си поглед бе съзрял някакво друго стадо: слонове или биволи.

Размаха нататък лапи — всяка крачка с тежест на парен чук.

И знанието помага

Доктор Патрик Бор не беше човекът, който се примирява с участта си без борба. Нищо, че състоянието му изглеждаше безнадеждно, така обсаден от разярените слонове, които сумтяха пред него, тъпчеха от крак на крак и размахваха увиснали хоботи. Нищо, че едрият самец се тъкмеше вече да връхлети насреща му, изпружил напред дългите си бивни като тарани на древна галера.

За жалост неподвижността нямаше да помогне. Затова той взе да отстъпва, като опитваше да се примъкне зад термитника, с опрян в него гръб. Стъпка по стъпка. Не му оставаше друг избор — щеше да играе с враговете си на криеница. Изплъзваше се бавно встрани и назад, прилепнал към гладките стени, но едновременно с него се изместваше и раздразненият му враг, без да го изпуска от поглед, вторачил в него малките си зли очи. И странно, като че ли не го гонеше, като че ли повече се забавляваше, играеше си на котка и мишка, преди да го подхване с хобот, преди да го стъпче под тежките си нозе колони.