Читать «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот» онлайн - страница 4

— Отиваме в Бърг. Еди Дечуч живее на три пресечки от къщата на нашите.

— Наистина ли излиза с баба ти?

— Срещнали се на едно опело преди три седмици в погребалния дом на Стива. После отишли да ядат пица.

— А мърсували ли са?

Едва не се метнах с колата на тротоара.

— Не! Ама че гадост!

— Само питам — поясни Лула.

Дечуч живееше в малка тухлена къща близнак. Седемдесетгодишната Анджела Маргучи и деветдесетгодишната й майка обитаваха едната половина на къщата, а Дечуч — другата. Паркирах пред половинката на Дечуч и двете с Лула тръгнахме към предната врата. Аз носех бронежилетка, а тя бе облечена в плътно прилепнала фланелка, щампирана с диви животни, и жълт клин. Лула е мощна мадама и има склонността да изпробва издръжливостта на ликрата.

— Ти мини напред и виж дали е мъртъв — каза тя. — Ако се окаже, че не е, викни ме и ще дойда да сритам задника му.

— Да бе!

— К’во? — изсумтя тя и издаде долната си устна напред. — Мислиш, че не мога да го направя ли?

— Я по-добре застани встрани от вратата — казах. — За всеки случай.

— Добра идея — кимна Лула и отстъпи настрани. — Не се страхувам от нищо, но не искам да изцапам с кръв красивата си блуза.

Звъннах и зачаках. Никакъв отговор. Звъннах втори път.

— Господин Дечуч? — извиках силно.

Анджела Маргучи промуши глава през открехнатата си врата. Беше половин глава по-ниска от мен, с бяла коса и крехки като на птичка кости. В тънките й устни бе затъкната цигара, а очите й бяха присвити от дима и старостта.

— Каква е тая гюрултия? — сопна се тя.

— Търся Еди.

Анджела ме огледа внимателно и настроението й се подобри, когато ме позна.

— Стефани Плъм. Мили Боже, не съм те виждала доста време. Чух, че си бременна от онова ченге, Джо Морели.

— Злобни клюки.

— Ами Дечуч? — попита Лула. — Появявал ли се е тъдява?

— В къщата си е — отговори Анджела. — Вече не излиза никъде. Изпаднал е в депресия и даже не иска да говори.

— Не отваря вратата.

— Не вдига и телефона. Влезте вътре. Той оставя вратата отключена. Казва, че чакал някой да дойде, да го застреля и да го изкара от окаяното му състояние.

— Е, това няма да сме ние — вдигна рамене Лула. — Разбира се, ако е готов да си плати, може да се намери човек…

Отворих вратата на Еди предпазливо и влязох в антрето.

— Господин Дечуч?

— Разкарай се.

Гласът идваше от всекидневната вдясно от мен. Завесите бяха спуснати и стаята беше тъмна. Присвих очи в посока на гласа.

— Аз съм Стефани Плъм, господин Дечуч. Пропуснал сте датата си за явяване в съда. Вини се тревожи за вас.

— Няма да ходя в съда — процеди Дечуч. — Няма да ходя никъде.

Влязох по-навътре в стаята и го видях. Седеше на стол в ъгъла. Беше жилав дребосък с бяла, рошава коса, облечен в долна фланелка и боксерки, черни чорапи и черни обувки.

— За какво са обувките? — попита Лула.

Дечуч сведе очи надолу.

— Краката ми изстинаха.

— Защо не се облечете, а ние ще ви заведем в съда, за да определим нова дата за делото — предложих му.

— Ти какво? Да не си глуха? Казах ти вече, няма да ходя никъде. Я ме виж. В депресия съм.

— Може би си в депресия, защото не си си обул панталона — предположи Лула. — И аз щях да съм по-щастлива, ако не ми се налагаше да гледам спаруженото нещо, което виси от боксерките ти.