Читать «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот» онлайн - страница 135

— Да, един аспирин ще ми дойде добре.

— Защо не влезе в апартамента ми? Всички други го правят.

— Нямах инструменти. А човек се нуждае от инструменти, когато иска да влезе с взлом някъде.

Изправих го на крака и му помогнах да влезе в апартамента ми. Настаних го на най-удобното си кресло и донесох полупразната бутилка уиски, която баба бе оставила скрита в гардероба ми след престоя си тук.

Дечуч изпи три щедри глътки и лицето му леко порозовя.

— Господи, мислех, че ще ме изкормиш като празнична пуйка — каза той.

— Да. Страшничко си беше. Кога се свести?

— Когато говорехте как да ми разрежете ребрата. Господи! Топките ми настръхват, като си помисля за това — потресено промърмори и отпи отново. — Изчезнах веднага щом двете слязохте по стълбите.

Не можах да сдържа усмивката си. Излетях от кухнята на Дечуч с такава скорост, че дори не забелязах отсъствието му.

— Е, какво сега?

Той се отпусна в креслото.

— Шофирах наоколо известно време. Канех се да избягам, но главата ужасно ме болеше. София ми отнесе половината ухо. Изморен съм. Господи, колко съм изморен! Но знаеш ли какво? Вече не съм депресиран. Така че реших, какво пък, по дяволите, да видим какво може да направи за мен адвокатът ми.

— Искаш да те заведа в съда?

Дечуч отвори очи.

— Не, по дяволите! Искам Рейнджъра да ме заведе там. Но не знам как да се свържа с него.

— След всичко, което преживях, заслужавам аз да те заведа.

— Хей, ами аз? Отнесоха ми половината ухо!

Въздъхнах тежко и звъннах на Рейнджъра.

— Имам нужда от помощ — казах му. — Но е малко странно.

— Винаги е така.

— Седя си тук с Еди Дечуч, но той не иска да бъде заведен в съда от момиче.

Чух смеха на Рейнджъра от другата страна.

— Не е смешно — сгълчах го.

— Върховно е!

— Ще ми помогнеш ли или не?

— Къде сте?

— В апартамента ми.

Това не бе точно помощта, която бях очаквала, и ми се струваше, че пазарлъкът ни не се отнася до нея. Но пък човек никога не можеше да е сигурен, когато ставаше дума за Рейнджъра. Всъщност като се замисля, дори не бях напълно сигурна, че въобще е говорил сериозно за наградата си.

След двадесет минути Рейнджъра почука на вратата. Беше облечен в черни военни дрехи, а на кръста му висеше патрондаш. Само Господ знае от каква работа го бях отделила. Той ме погледна и се ухили.

— Блондинка?

— Нали знаеш, действам импулсивно понякога.

— Някакви други изненади?

— Нищо, което да искам да ти разкажа в момента.

Той влезе във всекидневната и повдигна вежди изненадано, когато видя Дечуч.

— Не съм виновна — казах бързо.

— Лоша ли е раната?

— Ще оживея — отговори Дечуч. — Но ужасно боли.

— София се появи и му отнесе половината ухо — обясних на Рейнджъра.

— А тя къде е сега?

— Арестувана е.

Рейнджъра хвана Дечуч под мишниците и го изправи на крака.

— Танк ме чака отвън в джипа. Ще заведем Дечуч в спешното отделение. Там ще му е по-удобно отколкото в пандиза. Могат да го заключат в болницата.

Адски умно бе от страна на Дечуч, че настояваше за Рейнджъра. Той винаги успява да постигне невъзможното.

Затворих вратата след тях и я заключих. Пуснах телевизора и започнах да щракам с дистанционното. Нямаше кеч, нито хокей. Никакви интересни филми. Петдесет и осем канала и нищичко за гледане.