Читать «Изборът на убиеца» онлайн - страница 70

— Това беше понеделник, десети юни, добре си спомням. Много добре си спомням. Прочетох във вестниците на следващия ден. Бях ужасен. Такова кротко, изискано момиче. Много изискано. Такива като нея днес не се срещат под път и над път. Много четеше. Познаваше и Драйзер, и Такъри, и Балзак, и Достоевски. Все четеше. За Коледа й подарих „Притчата“.

— Притчата? Коя притча?

— „Притчата“ от Фокнър — поясни Кордис.

— Тя хареса ли я?

— Убеден съм в това. Много мило момиче. Прекрасно момиче. Имах сериозни намерения към нея.

— И въпреки това не я бяхте виждали цял месец?

— Да, точно така. Именно затова престанах да й се обаждам известно време. Защото разбрах, че намеренията ми към нея стават сериозни.

— Разбирам.

— Все тя ми е в главата, господа. Престанах да се срещам с това прекрасно момиче, а сега вече го няма, мъртво е. Няма никога вече да го видя.

— Господин Кордис, все още не сте ни казали къде бяхте онази вечер.

— Бях си у дома.

— Сам?

— Не.

— А с кого?

— С майка си.

— Вие с майка си ли живеете?

— Да.

— И само двамата ли бяхте?

— Не. Беше дошла една съседка. Играхме карти. Майка ми много обича да играе на карти.

— Ани обичаше ли да играе на карти?

— Не знам, не съм я питал.

— Имали ли сте интимна връзка с нея, господин Кордис?

— В какъв смисъл?

— Ами…

— Не! Никога! Защо питате?

— Просто искаме да знаем.

— Не, никога. Е, целували сме се. Няколко пъти. Само толкова. Тя не беше такова момиче, нади ви казах. Човек не можеше да си позволява волности спрямо нея.

— Да е споменавала пред вас името Джейми?

— Джейми? Не си спомням. Това от „Джеймс“ ли идва?

— Не знаем.

— Джейми… Джейми… Да, сега се сещам. Спомена това име. Спомням си, че много се ядосах. Е, не че се ядосах…

— Наистина ли се ядосахте, господин Кордис?

— Ами което си е вярно, ядосах се. Беше излязла с мен, а ми говореше за друг мъж. Не е учтиво. Не искам да кажа, че Ани беше невъзпитана. В никой случай. И дума да не става.

— С изключение на този един-единствен път — уточни Карела.

— Да. Само тогава. Признавам, че много ми докривя. Стори ми се, че тя… Стори ми се, че говори с много топлота за този Джейми.

— И какво ви каза за него?

— Каза, че го е посещавала в апартамента му и че той бил много мил.

— Спомена ли къде се намира този апартамент?

— Някъде в Изола.

— Къде по-точно?

— Не каза.

— Какво друго ви е казвала за Джейми?

— Друго не си спомням. Аз тогава й заявих, че според мен не подобава на една привлекателна млада дама да посещава един господин в апартамента му. А тя взе, че се засмя.

— Какво каза?

— Каза: „Джейми е голям сладур. Аз го обожавам.“ Нещо от този род. Може би с по-различна интонация, но беше нещо такова. Стана ми неприятно. Повторих й, че според мен не е редно да го посещава в апартамента му.

— А тя?

— Тя ми каза: „Артър, не ставай смешен. При него съм в същата безопасност, както и при теб.“ Това ми каза. — Кордис погледна Карела. — Нещо смешно ли казах?

— Не, не — побърза да каже Карела. — Ни най-малко. Продължавайте.

— Друго няма. Тя повече не го спомена. Престанах да й се обаждам известно време, защото усетих, че започвам да се влюбвам в нея. А после… после прочетох, че е убита. — Кордис се загледа в бюрото.