Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 120

— Отново го направи! — извика тя. — Не можех да остана. Ти всичко развали. Колкото и да се опитвах, не можах да забравя какво ми казахте ти и Бух. Ти си знаел, че ще стане така. Предвидил си го. Затова и си изпратил Пейнт да ме доведе.

— Сара — възразих аз, — за Бога, бъди разумна.

— Не — изпищя тя, — ти слушай. Развали ми всичко. Открадна вълшебството и…

Спря изведнъж, а лицето й се изкриви, като че ли се опитваше да не заплаче.

— Не, не е така — продължи тя. — Не си само ти. Всички ние сме. С дребнавите си препирни и…

Пристъпих бързо към нея и я прегърнах. Тя се притисна към мен. Може би ме мразеше, но се притисна, защото й бях останал само аз.

— Майк — обади се тя със заглушен от гърдите ми глас, — няма да успеем. Просто няма смисъл. Няма да ни позволят.

— Изобщо не е така — уверих я аз. — Корабът е чист. Роскоу откри как да го направи. Връщаме се на Земята.

— Ако благородният, изпълнен с надежда човек би искал само да погледне — предложи Пейнт, — той ще разбере за какво става дума. Те ни следват през целия път. Вървят непрекъснато по петите ни. И броят им непрекъснато расте.

Обърнах рязко глава и видях очертанията им на фона на назъбения хоризонт на пустошта — голямо стадо от масивните зверове, които бяха оставили кости в браздата на дерето.

Движеха се напред, блъскаха се и се пререждаха, като някои политаха по далечните склонове изтласкани от идващите зад тях. Бяха стотици, а по-вероятно хиляди. Като че ли не се движеха, а плуваха — изсипваха се от хълмовете и заливаха всичко наоколо.

— Има и зад нас — съобщи с много тих глас Роскоу. Опитваше се да не се поддаде на паниката.

Обърнах се и забелязах как върху билото на хълма, от който току-що се бяхме спуснали, се появяват новите зверове.

— Ти си намерил куклата — забеляза Сара.

— Каква кукла? — Точно сега не ми беше до нея.

— Куклата на Тък — обясни тя. Пресегна се и я измъкна от джоба ми. — Знаеш ли, през цялото време, докато беше у Тък, аз всъщност не съм я видяла.

Отблъснах я от себе си и вдигнах лазерната пушка. Роскоу грабна ръката ми:

— Прекалено много са.

Със сила се откъснах от него.

— А какво искаш да направя? — креснах аз. — Да си стоя така и да ги оставя да ни сгазят?

Сега бяха повече от всякога и се появяваха от всяка посока, в която погледнех. Бяхме обкръжени. Идваха на вълни отвсякъде. Представляваха просто голямо стадо, а ние бяхме в центъра му. Те бяха обърнати към нас. Действаха спокойно. Не бързаха. Бяха ни заклещили е и разполагаха с цялото време на света.

Роскоу коленичи и изглади пръстта пред себе си с длан.

— Какво ще правиш, по дяволите? — креснах аз.

Бяхме заобиколени от кръвожадни чудовища, Сара омагьосано се бе загледала в куклата, а този пелтечещ и мърморещ идиот на колене чертаеше уравненията си.

— Светът понякога поднася изненади — обади се Пейнт, — но ако вие и аз внимаваме…

— Ти не се бъркай! — скарах му се аз. Имах си достатъчно грижи, за да не се впускам в общи приказки с глупавото хоби.