Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 121

Не можех да ги поразя всички, разбира се, но щях да сваля повечето. Щях да превърна хиляди от тях в димящи пържени картофки и щях да ги обезкуража. Може би бяха смели и самоуверени, но не бяха заставали срещу лазерна пушка. Щяха да полетят във вид на клъбца дим, щяха да се запалят и да ги няма. Ако им хрумнеше да ни нападнат, щяха да си платят.

Знаех все пак, че са прекалено много. Бяха ни заобиколили отвсякъде и тръгнеха ли, щяха да ни нападнат от всички страни.

— Капитан Рос — извика ме Роскоу, — мисля, че накрая го открих.

— Е, браво — похвалих го аз.

Сара се приближи до мен. Пушката висеше от едното й рамо, а глупавата кукла бе притисната към гърдите й както Тък я носеше.

— Сара… — Започнах да казвам неща, които не исках да казвам и едва намирах думи като смутен ученик. — Сара, ако се измъкнем оттук, бихме ли могли, ние двамата, да започнем отначало? Като че ли аз току-що съм влязъл у вас на Земята, а ти ме чакаш в коридора? Ти носеше зелена рокля…

— А ти се влюби в мене — допълни Сара, — после ме наскърби и ми се подигра, а аз ти отвърнах и всичко отиде по дяволите…

— Ние толкова добре се караме — прекъснах я аз, — че би било жалко, ако нещо ни спре.

— Ти си грубиянин — заяви тя — и аз те мразех. Имало е случаи, когато съм те мразела така, че ми се е искало да ти счупя главата. Но сега, като си спомням за всичко, мисля, че през цялото време ми е било приятно.

— Когато ни нападнат — предупредих я аз, — ти се наведи, за да отбегнеш огъня. Ще стрелям във всички посоки колкото мога по-бързо и…

— Има и друг начин — прекъсна ме Сара. — Тък си послужи с него. Куклата. Някакъв стар народ е направил куклата. Народ, който е разбирал…

— Това са щуротии — викнах аз. — Тък беше напълно откачен и…

— Тък разбираше — извика и тя. — Знаеше как да използва куклата. Джордж също разбираше нещо, дори и без куклата. Бух би схванал всичко.

Бух, помислих си. С форма на бъчва, суетящ се, многокрак бегач, с лице, покрито с пипала и три живота за живеене — сега се бе отдръпнал завинаги в третото си състояние и бе отнесъл част от мене. Ако беше тук, би разбрал…

Още докато си мислех, го усетих в мозъка си — също както го усещах, когато бяхме сплели ръце и пипала, за да се слеем. Всичко се бе върнало — онова, което бях разбрал и почувствал и което се бях опитвал да възстановя, но не бях успял. Цялата слава и цялото чудо, а също и малко ужас, защото към всяко разбиране се добавя и ужас. А от бъркотията на цялото учудване и на цялото познание някои отделни факти изпъкнаха и се откроиха пределно ясно. Стоях така и бях наполовина себе си, наполовина Бух, но всички останали също бяха с мен само заради онова, което Бух ми беше дал — способността да се пресягам и да хващам умовете на другите, да се сливам с тях и да чувствам, че това не са много умове, а е само един. Там присъствах и аз самият, разбира се — със забравените си възприятия, с отключените си дълбини.

Интуицията на Сара, символът, представен от куклата, философските прозрения на хобито, прекарало векове затиснато по гръб, значението на уравненията, които Роскоу драскаше по земята. И онзи мой миг, когато — полуумрял, полужив — бях видял пластовете в натрупаната в пустошта пръст, бях усетил хронологията им, бях прозрял какво става в планетата, разкрита от пластовете.