Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 108

Едва не го запитах, но после реших, че не си струва. Бях убеден, че от този изпотрошен робот не може да се научи нищо.

На следващата сутрин продължихме и на втория ден стигнахме едно от скривалищата, доляхме тубата си за вода и взехме малко храна. Озовахме се пред пустинята с водата и провизиите, натоварени на гърба на Роскоу.

Движехме се добре. Отминахме полето, където се бях бил с кентаврите и продължихме, без да спираме, към дерето, в което бяхме намерили Стария Пейнт. Оставихме зад гърба си следите от огъня, край който бяхме прекарали нощта, разпознахме някои от следите по червено-жълтата земя. „Обикалящите“ бухаха в далечината, а от време на време виждахме и някои от останалите странни обитатели. Но нищо не ни попречи да продължим пътя си.

Сега и другите се присъединиха към нас, неясна, призрачна компания — Сара яздеше Стария Пейнт, Тък крачеше с дългото си кафяво расо и водеше за ръка препъващия се непохватен Джордж Смит, Бух проучваше далече напред, както винаги изследваше пътеката, а аз открих, че му викам, нещо глупаво, тъй като той не можеше да ме чуе. В някои моменти наистина си мислех, че са с нас, а друг път ми беше ясно, че ги няма. Но дори когато знаех, че ги няма, все пак се утешавах — поне си ги бях представил. Едно нещо ме смущаваше. Тък винаги носеше куклата притисната към гърдите, а аз я държах в джоба на якето си.

Куклата вече не се прилепваше към ръката ми. Можех да я махна, но продължавах да я нося. Не знам защо. Някак чувствах, че трябва. Нощем сядах и я разглеждах — полуотвратен, полуочарован, — но изглежда нощ след нощ отвращението намаляваше, а очарованието нарастваше. Или седях и гледах куклата с надеждата, че някой ден ще успея да проумея всичко, което виждам в лицето й, или четях ръкописа, който продължаваше да гъмжи от безсмислици, докато накрая се появи:

… Дърветата са извисености. Дърветата се простират нагоре. Никога не им стига. Никога не престават. Вярно е това, което пиша за дърветата и за плененото познание. Върховете им са газообразни, сини изпарения…

Вярно е това, което пиша за дърветата и за плененото познание…

Дали това единично изречение бе поставено сред останалите глупости, за да подсили и да потвърди написаното преди толкова много страници? Още едно просветление на фона на всички нелепости? Звучеше примамливо, но нямаше как да се провери.

Следващата вечер довърших ръкописа. Не срещнах нищо повече.

А на третата вечер забелязахме града — далече пред нас, като устремена към небето снежна планина.

Глава двадесет и пета

Дървото все още лежеше там, където го бях повалил с лазерния лъч. Назъбеният му дънер се забиваше в небето като огромно копие. Стволът му се простираше на километри наоколо с увехнала вече растителност, под която се виждаше дървената основа.

Зад него се виждаха контурите на червената каменна сграда, в която бомбардировките на дървото ни бяха накарали да се скрием. Докато я гледах, чувах отново, в паметта и във въображението си, звука от милионите криле под покрива, които летяха от никъде към никъде.