Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 106

Глава двадесет и четвърта

Сутринта открихме куклата на Тък на мястото край нашата следа, където бе изпусната. Виждаше се много добре на не повече от два метра от пътеката. Трудно можеше да се разбере как не сме я видели преди това. Опитах се да определя дали точно на това място бяхме търсели Тък. Но не помнех никакъв отличителен знак.

Досега не бях имал възможност да я огледам добре. Бях я зърнал само веднъж, в нощта, когато бяхме принудени да останем в червената сграда в покрайнините на града. Сега, след като я огледах добре, можах да схвана пълното въздействие на тъгата, издялана грубо върху лицето й. Имаше две възможности, помислих си — или майсторът е бил първобитен човек, който съвсем случайно е успял да изобрази тъгата, или е бил опитен скулптор, който с няколко прости щриха е съумял да предаде цялата безпомощност и мъка на интелектуалното същество, изправено пред загадките на вселената и победено от тях.

Лицето не бе изцяло хуманоидно, но все пак имаше достатъчно черти, за да бъде свързано с човешкия род. Човешко лице, загубило нормалните си очертания заради контакта си с важна тайна — явно не тайна, която само е търсило, а тайна, пред която изведнъж се е озовало.

След като я бях взел, се опитах да я захвърля, но не можах. Беше пуснала корени в мене и не ми позволяваше да я оставя. Бе ме обладала и не ме пускаше. Поисках да замахна с ръката, която я държеше, но пръстите ми не поискаха да се отворят, а и ръката не се помести.

Точно така е било и с Тък, помислих си, само че Тък й беше доброволен пленник и намираше в нея привлекателност и значение, които аз не виждах. Може би защото тя му е казвала нещо, което той самият е искал да чуе. Или е виждал в нея състояние, от което и той е искал да избяга. Мадона, беше казала Сара и сигурно така й се е струвало, но аз не виждах никаква мадона в нея.

И така продължих по пътеката също като Тък, с проклетата кукла в ръка, като се ядосвах на себе си — не толкова, че не успявах да я оставя, колкото че това ме правеше своего рода кръвен брат на изчезналия Тък. Ядосвах се, че мога дори и по най-дребното нещо да приличам на него, защото ако имаше човек, когото да презирам, това беше именно Тък.

Преминахме голямото синьо плато, а зад гърба ни лилавите планини загубиха очертанията си и се превърнаха в лилав облак. Чудех се дали прехласването на Найт пред синьото, което личеше в първите страници на ръкописа, не беше отглас тъкмо на тези сини земи, които бе преминал, за да достигне планините и долината, като е оставил Роскоу на портите, а Роскоу по-късно се е замъкнал по пътеката и накрая е стигнал града, където — заради глупостта си — се е превърнал в пленник на джуджето.

След няколко дена, повече от скука, отколкото от любопитство, отново отворих ковчежето и извадих ръкописа. Започнах от самото начало и го изчетох внимателно — не наведнъж, разбира се, тъй като бе неясен и труден за разчитане, а и страниците бяха много. Изучавах го както учен, заточен в някой далечен манастир, би се ровил в тайни ръкописи. Мисля, че търсех не толкова данни, колкото исках да разбера що за ум е стоял зад това огромно и напълно ненужно дело, стремях се да достигна през скучните словесни упражнения до някакво зрънце истина, което би могло да е останало подсъзнателно в ума му.