Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 107

Но там нямаше нищо или поне нищо, което аз можех да видя. Беше напълно неразбираемо, а по-голямата част и напълно неясна за всекиго освен за слабоумния автор, увлечен във възпроизвеждане на думи, от които трябваше да се освободи независимо от значението им.

Едва някъде към десетата нощ, когато бяхме само на два дена път от началото на пустинята, достигнах част от ръкописа, в която изглежда имаше някакъв смисъл:

… И тези търсят синьото и лилавото познание. Търсят го из цялата вселена. Залавят всичко, което може да бъде помислено или познато. Но не само синьо и лилаво, а от целия спектър на познанието. Откриват го на самотни планети, загубени далеч в пространството и времето. В синевата на времето. Улавят го с дървета и после го складират и пазят за часа на златната жътва. Огромни градини от могъщи дървета, които се издигат на километри в синевата. Попиват мисли и знания. Докато другите планети се къпят под златното слънце. И познанието е плодът им. Плодът е много неща. Той е храна за тялото и мозъка. Той е кръгъл и продълговат, твърд и мек. Той е син, златен и лилав. Понякога червен. Узрява и пада. Жъне се. Защото жътва е събирането, а плодене е растежът. И двете са сини и златни…

И се впускаше отново в глупави брътвежи за цвят, форма и размер, които — както навсякъде в ръкописа — се разглеждаха с особено внимание.

Върнах се и прочетох отново абзаца, прегледах внимателно и предишните страници, за да открия кои може да са „тези“, но не открих нищо.

Оставих ръкописа и останах до късно край огъня сериозно замислен. Дали този абзац не представляваше само разхвърляни брожения на полулуд ум, каквито бяха и останалите мисли? Или може би е единичен момент на прозрение, в който се описват действителни важни факти, поднесени в същия разпокъсан и мистичен стил? Или пък Найт е по-малко луд, отколкото си мислех, и всички нелепости в ръкописа служат само за прикритие на съобщението, което той иска да предаде на човека, попаднал някак на страниците? Това предположение изглеждаше малко пресилено. Ако съзнанието му бе достатъчно ясно, за да направи такова нещо, той отдавна би напуснал долината и би побягнал по пътеката с надеждата, че ще успее някак да се измъкне от планетата и да отнесе познанията си в галактиката.

Ако в думите му се криеше някакво послание, как бе стигнал до него той? Имаше ли някакви записки в града, които биха могли да разкрият истината? Или беше говорил с някого или с нещо и бе разбрал защо тази планета трябваше да е планета-градина? А може би Роскоу знаеше истината? Имало е начини, помислих си, Роскоу да се добере до нея, защото той бе все пак телепатичен робот. Макар че точно сега не изглеждаше такъв. Беше клекнал до мене, отново бе загладил пръстта и пишеше символите си, като тихо си мърмореше.