Читать «Завръщането на императора» онлайн - страница 11

Мъжът се прехвърли през жицата към гората, докато стрелците се прицелваха отново. На мястото, където беше стоял допреди миг, зейна дупка, а снегът завря и се изпари.

След като плячката им изчезна, ловната дружина се понесе още по-бързо напред. Плъзгайки се покрай малките неравности, които тяхната жертва беше избегнала, те прескочиха жицата и се приземиха безшумно от другата страна. Водачът им махна с ръка и V-то се раздели. Ловците се разпръснаха и изчезнаха между дърветата.

Стен сновеше нервно из стаята. Беше неспокоен. Взе една древна книга с кожена подвързия и се вгледа в заглавието. Не му говореше нищо. Остави я обратно на масата. С широка крачка стигна до камината и разбута дървата, докато пламъците не се разгоряха силно. Все още му се струваше хладно, затова добави още един дънер в огнището.

Имаше нещо нередно, но не можеше да определи какво. Продължаваше да се взира в мониторите на охранителната система, но всички светлини бяха зелени. Защо го мъчеше чувството, че го мамят? Косъмчетата по врата му настръхнаха. Част от съзнанието му казваше, че се държи като дете: страхува се от тъмното и подскача при всеки шум. Не обръщай внимание, нашепваше му разумът. Но тънкият и пронизителен глас на инстинкта за самосъхранение продължаваше да пищи.

Стен превключи контрола на мониторите на ръчно сканиране. Все още зелено. Провери сектор след сектор. Нищо. Отвратен от себе си, той превключи пак на автоматично сканиране. Само за миг лампичките като че ли примигнаха в жълто, после отново засветиха в зелено. Какво ставаше? Стен включи отново на ръчен контрол. Зелено, по дяволите! Обратно на автоматичен. Този път нямаше жълто потрепване — лампите останаха смарагдовозелени през цялото време. Сигурно му се бе привидяло.

Отиде до входната врата, прилепи се до стената, открехна и надникна навън. Виждаше само обсипания със сняг двор, сребрист на лунната светлина. Бе поставил отражателни устройства, скрити в няколко дървета наблизо. Огледа ги добре. Виждаше своя силует, който се подаваше през процепа на вратата. Но встрани от купола нямаше никого.

С чувството, че е безнадежден глупак, той измъкна миниуилигъна от скривалището му в една ниша близо до вратата, махна предпазителя и пристъпи навън.

Всичко изглеждаше нормално. Стен огледа всичко наоколо, милиметър по милиметър. Нищо смущаващо. Вдигна отново предпазителя. Беше така изнервен, че като нищо можеше да изпусне проклетото нещо и откосът да отнесе коляното му. И все пак старите навици умираха трудно, а понякога изобщо не умираха. Стен затъкна оръжието в колана си и заднешком се прибра в купола. Дръпна тежката врата и се обърна към огъня, докато инерцията я завърташе върху смазаните панти.

Застина.

Не беше доловил изщракването на ключалката, нито тъпия удар от затръшването. Навярно не беше дръпнал достатъчно силно. Да. Може би.

Изпъна пръстите на дясната си ръка. Мускулите, покриващи ножницата, която приютяваше хирургически имплантирания му нож, се свиха, и тънкото, смъртоносно острие се плъзна в дланта му. Пръстите му се сключиха около дръжката.