Читать «Злокобен танц» онлайн - страница 6

Нищо такова не се случваше в онзи октомврийски ден. Филмът не се беше скъсал, прожекторът беше просто изключен. А после в залата се включиха лампите — нечувано явление. Ние седяхме и примигвахме срещу светлината като изненадани къртици.

Управителят на киното излезе на сцената и вдигна ръце да призове за мълчание — съвсем ненужен в случая жест. Шест години по-късно, през 1963 г., аз си припомних този момент, когато един петъчен ноемврийски следобед шофьорът на училищния автобус ни каза, че президентът е бил застрелян в Далас.

2

Ако има нещо неоспоримо вярно за злокобния танц, то това е фактът, че романите, филмите, телевизионните и радио предаванията, дори комиксите, създадени в този жанр на ужаса, винаги въздействат на две нива.

На повърхността е гнусното ниво — когато обсебената от демони Рийгън повръща върху свещеника или мастурбира с разпятието в „Екзорсистът“. Или когато отвратителното, сякаш обърнато наопаки чудовище в „Пророчество“ на Джон Франкънхаймър откършва главата на пилота на хеликоптера, като че ли е захарна пръчка. Отвратителното може да бъде представено с различна степен на артистичен финес, но винаги присъства.

На едно второ, по-въздействащо ниво обаче ужасът наистина се проявява като танц — едно подвижно, ритмично търсене. Той търси онова съкровено кътче у читателя или зрителя, където ние съществуваме на най-примитивно ниво. Творбите на ужаса не се интересуват от нашия цивилизовано обзаведен живот. Те си проправят път през тези помещения, които ние бавно и методично сме обзавели, така че показно да демонстрират нашия социално приемлив и изтънчен характер. Не, ужасът търси съвсем друга стая, която понякога прилича на тайната бърлога на викториански джентълмен, друг път на камера за мъчения на Испанската инквизиция… но може би най-често и най-пълно напомня брутално голата пещера на един първобитен човек.

Изкуство ли е ужасът? На това второ ниво хорър произведенията не биха могли да бъдат нещо друго. Ужасът постига художествена стойност, просто защото търси нещо отвъд изкуството, нещо, което е по-древно от изкуството: нещо, което аз наричам ключови точки на страха. Добрата страшна история с танцова стъпка ще си проправи път до самия център на вашия живот и ще открие тайната врата към онази стая, за чието съществуване вие сте убедени, че никой не подозира. Както и Албер Камю, и Били Джоуъл са отбелязвали: „Непознатият ни тревожи“… но, когато сме сами, ние обичаме тайно да нахлузваме лицето му върху своето.

Страх ли ви е от паяци? Чудесно. Ще си говорим за паяците в „Тарантула“, „Невероятният смаляващ се човек“ и „Царството на паяците“. А плъхове? В едноименния роман на Джеймс Хърбърт можете да ги усетите как ви полазват… и изяждат живи. А змии? Клаустрофобия? Страх от височини? Или… каквото и да е друго.