Читать «Злокобен танц» онлайн - страница 4
Стивън Кинг
Накрая трябва да благодаря и на писателите — между които Рей Бредбъри, Харлън Елисън, Ричард Матисън, Джак Фини, Питър Строб и Ан Ривърс Сидънс — които бяха така добри да отговорят на писмата с въпросите ми и да ми предоставят информация за замисъла на произведенията си, които са обсъдени тук. Техните думи осигуриха дълбочина, която иначе щеше осезаемо да липсва на тази книга.
Това май е всичко. Само още нещо — по никакъв начин не искам да оставате с впечатлението, че това, което предстои да прочетете, е идеално. Подозирам, че, въпреки многобройните проверки, все още са останали грешки. Надявам се само да не са твърде много, нито твърде сериозни. Ако ги откриете, моля, пишете ми, за да ги поправим в следващите издания. Надявам се, че тази книга ще ви достави удоволствие. Прочетете я наведнъж от край докрай или по малко оттук-оттам, но непременно се забавлявайте, докато четете. Това е нейната цел, както и на всеки мой роман. Може би нещо в текста ще ви накара да се замислите или ще ви разсмее, или пък ядоса. Всяка от тези реакции ще е добре дошла. Единствено не ми се ще да мисля, че на някого може да му е скучно.
За мен написването на тази книга беше изтощително, но и крайно удовлетворително. Някои дни беше мъка, друг път истинска радост. В резултат пътят вероятно се е получил неравен и доста ще друса. Мога единствено да се надявам, че и вие като мен накрая ще решите, че си е струвало да се измине.
Глава I
4 октомври, 1957 г. и една покана за танц
1
За мен ужасът — истинският ужас, а не разните таласъми и караконджули, дето щъкат из главата ми — започна един следобед през октомври, 1957 г. Тъкмо бях навършил десет години. По идеално стечение на обстоятелствата се намирах в централното кино на Стратфорд, Кънектикът.
Филмът, който прожектираха, е един от любимите ми за всички времена и фактът, че се беше случил тъкмо този филм, а не някой уестърн с Рандолф Скот или военен с Джон Уейн, също беше много подходящ за случая. Ранната прожекция в онзи ден, когато започна истинският ужас, беше филмът „Земята срещу летящите чинии“ с Хю Марлоу в главната роля. По онова време той беше станал известен с ролята си на непримиримия ксенофоб, зарязан от приятелката си Патриша Нийл в „Денят, в който Земята спря да се върти“ — малко по-стар и доста по-сдържан научнофантастичен филм.
В „Денят, в който Земята спря да се върти“ извънземен на име Клаату (Майкъл Рени в искрящо бял междугалактически анцуг) каца насред столицата Вашингтон с летящата си чиния (която искри като един от онези пластмасови Исуси, с които в Библейския летен лагер награждават децата, научили най-много строфи от Библията). Клаату бавно слиза по спуснатия трап и спира в основата му, където се оказва център на внимание на всеки ужасѐн поглед и под прицела на няколкостотин армейски дула. Тъкмо в този момент на паметно напрежение, момент, който е особено сладък в спомените ми и който превръща хора като мен в заклети почитатели на киното, Клаату започва да премята из ръцете си някакъв уред. Уредът прилича на малка ръчна косачка и при вида му млад войник с твърде нервен спусък прострелва пришълеца в ръката. Оказва се, че уредът е средство за комуникация, подарък за президента. Нищо смъртоносно, само най-обикновено междузвездно общуване.
