Читать «Злокобен танц» онлайн - страница 7

Понеже книгите и филмите са универсално изразно средство, хорър жанрът в последните тридесет години често е успявал да си намери още по-добри теми от тези лични страхове. През този период (и не толкова отчетливо в седемте десетилетия преди това) ужасът често успява да открие национални ключови точки на страха и изглежда най-успешните произведения в този жанр, книги и филми, почти винаги описват и изразяват страхове, присъщи на хора от всички обществени слоеве. Такива страхове, които често са по-скоро политически, икономически и психологически, а не свръхестествени, придават на най-добрите хорър произведения приятно алегорично усещане — и тъкмо тази алегория изглежда се отдава с най-голяма лекота на филмовите творци. Може би, защото ги успокоява фактът, че ако цялата история стане твърде суха, винаги могат да измъкнат клатушкащото се чудовище от мрака.

Скоро ще се върнем в Стратфорд през 1957 г., но преди това нека споделя мнението си, че един от филмите през последните тридесет години, който успя безпогрешно да улови една национална ключова точка на страха, беше „Крадци на тела“ на Дон Сийгъл. По-нататък ще разгледаме едноименния роман и ще чуем какво има каже авторът му, Джак Фини, но засега нека набързо прегледаме филма.

Няма нищо физически противно в тази версия на „Крадци на тела“6. Никакви сбръчкани злобни извънземни, никаква изкривена мутирала форма под нормалното лице. Нашествениците са просто малко по-различни от нас, това е всичко. Малко по-отнесени. Малко по-разхвърляни. Макар че Фини не акцентира върху това в книгата си, той заявява, че най-ужасното нещо у тях, е липсата на дори най-обща и първична способност да оценяват естетиката. Не само че тези космически пришълци не оценяват „Травиата“ и „Моби Дик“ или дори една хубава вестникарска статия на Норман Рокуел, твърди Фини, макар че и това е достатъчно лошо; но — Боже мой! — та те не си косят моравите, нито сменят стъклото на гаражната врата, счупено от квартално хлапе с бейзболна топка, нито си пребоядисват къщите, когато старата боя почне да се лющи. Пътищата, водещи към Санта Мира, научаваме, са толкова изровени и осеяни с дупки, че скоро търговските пътници, които изпълват градските бели дробове с живителния дъх на капитализма, съвсем ще се откажат да го посещават.

Нивото на погнусата е едно нещо. Но тъкмо на второто ниво на ужаса най-често откриваме онова едва доловимо усещане за нередност, известно като да те побият тръпки. През годините доста хора са ги побивали тръпки, докато са гледали „Крадци на тела“ и на версията на Сийгъл са приписвани какви ли не претенциозни идеи. Първоначално филмът беше възприеман като противопоставяне на политиката на Макарти7, докато някой не отбеляза, че политическите възгледи на Дон Сийгъл едва ли могат да минат за леви. По-късно хората решиха, че филмът проповядва идеята „По-добре мъртъв, отколкото червен“ (т.е. комунист — Б.пр.). От тези две идеи, мисля, че втората по-добре пасва на филма, в чиято финална сцена актьорът Кевин Макарти се щура по магистралата и крещи срещу профучаващите коли: „Те идват! Те идват!“. За себе си обаче не мисля, че Сийгъл умишлено е вложил политически идеи в своя филм (по-късно ще видите, че и Джак Фини е съгласен с мен). Мисля, че просто се е забавлявал, а скритият смисъл… се е получил някак неволно.