Читать «Камера помътняла» онлайн - страница 7

Момичето влезе с танцуваща походка в магазина, както той бе предположил.

Сред тълпата по тротоара се приближаваше друго момиче. То носеше блуза, украсена с панделки и обувки с високи токчета. Имаше сребриста коса и прекалено много грим. „Опитва се да изглежда по-голяма, отколкото е в действителност — помисли си Чарлз. — Сигурно още не е завършила гимназия“. След като тя отмина, на улицата не остана нищо, което да заслужава вниманието му, и той отвори жабката на колата, за да извади пакета с цигарите. Запали една, включи радиото и намери станция с рок музика. Навремето имаше стереокасетофон, но веднъж така се напи, че забрави да го вземе със себе на слизане от колата, и когато се върна, стереокасетофонът, естествено, беше откраднат. „Ето докъде води нехайството“ — помисли си той. Така че сега имаше само скапано радио. Някой ден и него щяха да отмъкнат. Но Чарлз знаеше откъде да си намери почти безплатно друго радио, втора употреба. Във всеки случай колата му можеше да се разпадне всеки момент — маслообиращите пръстени бяха излезли от строя, компресията беше спаднала. Очевидно беше изгорил клапана на магистралата, докато се прибираше вкъщи една нощ с цяла шепа хубава дрога. Понякога, когато купеше голямо количество наркотици, го хващаше параноята — не толкова по отношение на ченгетата, колкото поради страха да не му ги отнеме някой друг наркоман. Някой дрипав гадняр, отчаян от липсата на дрога.

Забеляза, че покрай него отново минава момиче и вдигна поглед. Черна коса, изящна и бавна походка. Тя носеше блуза до пъпа и изтъркани от пране бели дочени панталони. „Хей, та аз я познавам! — помисли си той. — Това е момичето на Боб Арктър. Това е Дона.“

Блъсна вратата, отвори я и слезе от колата. Момичето го изгледа и продължи. Чарлз тръгна след нея.

„Сигурно си мисли, че съм решил да я хвана за задника“ — реши той, докато се промъкваше през тълпата. Момичето с лекота ускори ход. Едва успя да я огледа, когато тя хвърли поглед назад. Уверено, спокойно лице… Забеляза големите й очи, които го преценяваха. Изчисляваше скоростта му и дали ще успее да я настигне. „Не и при тези условия — помисли си Чарлз. — Тя наистина се движи бързо.“

На кръстовището хората чакаха светофара да превключи, колите завиваха вляво с бясна скорост. Ала момичето все пак пресече — бързо, но запазвайки достойнство, тя се провря между колите. Шофьорите й хвърляха възмутени погледи, но тя се правеше, че не ги вижда.

— Дона! — Когато светофарът превключи на зелено, той се втурна през улицата към нея и я настигна. Тя понечи да се затича, но размисли и само ускори крачка.

— Ти не си ли старата приятелка на Боб? — попита Чарлз. Успя да я задмине и я погледна в лицето.

— Не — отвърна тя. — Не.

Тръгна към него, право напред. Той отстъпи назад, защото момичето държеше къс нож, насочен към стомаха му.

— Изчезвай — отсече тя, продължавайки да пристъпва непоколебимо напред.

— Разбира се, че си ти — каза Чарлз. — Засичал съм те в неговата къща.

Почти не виждаше ножа, само малък участък от металното острие, но знаеше, че оръжието е там. Тя можеше да го промуши и да продължи по пътя си. Той отново отстъпи назад, протестирайки. Момичето прикриваше ножа толкова добре, че вероятно никой друг от минувачите наоколо не го бе забелязал. Но Чарлз го виждаше — оръжието се приближаваше право към него, заедно с решително пристъпващото момиче. Той се дръпна встрани и тя го отмина мълчаливо.