Читать «Дяволът, светицата и Ласитър» онлайн - страница 59

Правеше го с нож и с голяма наслада. А момичетата стояха неподвижно. Ако по някакъв начин си позволяха да се съпротивляват или негодуват, това трябваше да заплатят техните братя по съдба.

Тримата нещастници бяха завързани за един стълб.

Мъчителите им вече бяха постреляли по тях, но както твърдяха, само на шега.

А междувременно на единия от пленниците му изчезна половината ухо. Какъв ли ужас изпитваха клетите!

Дори на коравосърдечния Амос му дожаля за тях. Но не биваше да мърда от мястото си. Бандитът, който седеше до тезгяха го бе заплашил, че ще му пусне няколко куршума така, че половин година след това да бъде неработоспособен.

Можеше да се движи само, ако получи някоя поръчка. Но трябваше да се обръща по най-бързия начин, иначе го очакваше ритник по задника. Вече беше изтърпял половин дузина и съответно кипеше от яд.

Момичетата стояха вече съвсем голи и беззащитни.

Този, който блъскаше по клавишите на пианото, на всичко отгоре така се дереше, че проглушаваше ушите на останалите.

Затова никой не чу тропота на мустангите.

Но Амос Старински видя двамата ездачи, защото принудително стоеше обърнат точно в тази посока.

Негодникът до тезгяха прати един изстрел в пианото и приятелчето му веднага махна лапите си от клавишите.

Отвън, двамата ездачи бяха слезли вече от конете.

Разбойниците не ги забелязаха.

— Три текила! — заповяда този на тезгяха. — Три пълни водни чаши. Бързо, дебел тузар!

Амос побърза да напълни чашите. Нервите му бяха опънати до скъсване.

Защо, по дяволите, не се биеше? Защо приемаше всичко това без съпротива?

Какво ли правеха двамата ездачи с мустангите?

Мустанги!

Старински впери поглед във вратата, над високите до средата на рамката крила.

По дяволите! Не бяха ли това мустанги от същата порода, като тези на пленените индианци?

Ето че един от ездачите идваше. Той блъсна летящата врата дяволски провокиращо.

И как само влезе! Като че ли целият свят беше негов. Сякаш имаше копчета на очите и нищо не виждаше.

По дяволите! Не забелязваше ли какво става тук?

Спря по средата на помещението. Държеше уинчестъра си небрежно отпуснат в лявата ръка. Изглеждаше съвсем безобидно.

Междувременно четиримата кучи синове го бяха забелязали.

— Симпатична компания се е събрала тук — каза той вяло. — Харесва ли ви музиката?

Четиримата заеха удобна позиция. Ясно беше, че веднага ще надупчат едрия чужденец. Естествено, след обичайния кратък диалог.

— А на теб не ти ли харесва, човече? — попита този до тезгяха.

— Никак — отвърна Ласитър.

— Зарежи пушката, момче! — каза същият. — Иначе ще те накараме да затанцуваш.

Ласитър се изхили предизвикателно.

— Да не сте от хората на Манаскуа? — попита той, прекъсвайки напрегната тишина. — Това, което правите, напълно подхожда.

— На кого, човече?

— На дявола Манаскуа. — Това беше паролата.

Четиримата измъкнаха револверите. Бяха страшно бързи.

Ласитър приклекна, а от уинчестъра му полетяха огнени светкавици.

До един от прозорците също проблясваше и трещеше.

Амос Старински изчезна зад тезгяха и след малко оттам се появиха дулата на късата му двуцевка.