Читать «Дяволът, светицата и Ласитър» онлайн - страница 2

За съжаление това водеше до някои съперничества между пленниците. Точно такава беше целта, която преследваше водачът на надзирателите. Той знаеше как да постави под ботуш дори и душите на хората.

Наричаха го Рио. Тук, в тази погранична зона, това беше обичаен псевдоним, когато човек искаше да прикрие истинското си име.

Беше висок, сух мъж, излъчващ жестокост. Даже и когато се усмихваше, приличаше на вълк. Най-характерното нещо в кокалестото му лице бяха орловият му нос и рунтавите мустаци.

На украсения му със сребърни раковини колан винаги висеше навит камшик. Той обичаше да го използва. Достатъчно бе само да се появи близо до пленниците и те неволно потръпваха, като още повече се свиваха.

Ето и сега, току-що се беше появил и застанал върху един отломък от скала. Облечената в тъмни дрехи фигура се открояваше на синьото небе, голяма и заплашителна. Пленниците предчувствуваха приближаването на ново злодеяние.

Всеки се страхуваше, че погледът на страшния мъчител би могъл да спре точно върху него. Междувременно той беше станал известен с това, че за развлечение измисляше всевъзможни наказания.

Какво ли бе намислил пак?

Изведнъж в потискащата тишина прозвуча смехът му.

— Имам изненада! — оповести той най-сетне. — Наострете внимателно уши! Хайде, превърнете се в слух! Който първи я чуе, ще получи награда.

После се изсмя садистично. Това беше дяволът в човешки образ. Никой от пленниците не се осмеляваше да го погледне в очите.

— Хей, ти! Я ела!

Не беше ясно за кого става дума. Всички страхливо бяха навели глави.

Камшикът изсвистя в горещия въздух.

Удареният нададе вик от болка. Изведнъж върху ризата, на гърба му, се появи дълга бразда. По кожата на нещастника се виждаше кървава ивица.

Той подскочи.

— Да, сеньор шеф? — попита смутено. — Какво трябва да направя?

— Какво чуваш, Пако?

Той наричаше всички мъже Пако. А жените — Пака. Никога не се беше опитвал да запомни някое име.

Пако се ослушваше напрегнато. Останалите пленници също бяха затаили дъх. Страхуваха се. Всеки от тях можеше да бъде следващият.

Тогава се чу тропот на приближаващи се коне.

Знаеха добре какво означава това.

Връщаше се наказателната експедиция.

— Е, Пако? — попита кратко Рио.

— Идват ездачи, сеньор шеф.

Рио заплашително се засмя. Доставяше му удоволствие да важничи така. Тези жалки креатури трябваше непрекъснато осезателно да чувстват безграничната му власт.

— Умно момче си, Пако! — издевателстваше той. — Как мислиш, кого водят?

— Шестимата бегълци ли? — попита Пако страхливо.

— Това са шестима жалки, мръсни предатели! — изкрещя Рио. — Повтори го Пако!

— Шестима жалки, мръсни предатели! — изстена Пако измъчено.

— Заради тях седяхте през целия ден гладни и жадни! — извика главатарят. — Мисля, че веднага ще им се отплатите за това.

Той им отправи убийствен поглед.

— Аз вече измислих нещо — продължи Рио. — Но ще го научите едва когато копелетата дойдат тук.

Обърна се и отново изчезна между скалите, където имаше извор с прясна вода и сянка. Там си беше устроил уютен бивак и бе избрал две жени, които трябваше да му правят компания.