Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 9
Софи Кинсела
— Здрасти — казвам, като се опитвам да запазя хладнокръвие. — Имате… имате разпродажба…
— Да — усмихва се русокосата. — Малко необичайно за нас.
Погледът ми трескаво обхожда помещението. Очите ми се пълнят с рафтовете, отрупани с грижливо надиплени фишюта и шалове, с провесени над тях тъмнозелени табелки с надписи в кремаво: „—50%“. Кадифени шалове с различни щамповани мотиви, копринени шалове с мънистени орнаменти, кашмирени шалове с бродерии — и на всеки един с дискретния „подпис“ на „Дени енд Джордж“. Навсякъде край мен. Просто не знам откъде да започна. Май ме обзема паника.
— Всеки път се заглеждахте по този, мисля — казва ми милата блондинка, като изважда от купчинката пред себе си един преливащ в синьо и зелено шал.
О, Боже, да! Помня го. Изработен е от зелено копринено кадифе, щамповано с преливащи се мотиви в бледосиньо и изпъстрен с проблясващи в цветовете на дъгата седефени мъниста. Гледам го и усещам тънички невидими нишчици да ме придърпват към него. Трябва да го докосна. Трябва да си го сложа! Този шал е най-красивото нещо, което съм виждала през живота си. Русокосото маце поглежда етикетчето и ми казва:
— Цената му е намалена от триста и четиридесет на сто и двадесет лири.
Приближава до мен и деликатно премята шала около врата ми. Оглеждам се в огледалото.
Няма две мнения по въпроса. Трябва да го имам този шал. ТРЯБВА да го имам. Той прави очите ми да изглеждат по-големи, И прическата ми да изглежда по-скъпа. С него изглеждам различна личност. Ще мога да го нося на всичко. Хората ще ме наричат Момичето с шала от „Дени енд Джордж“.
— На ваше място не бих се колебала — усмихва ми се русокосата продавачка. — Този е последният, който ни е останал.
Неволно се вкопчвам в шала с две ръце.
— Ще го взема — отронвам задъхано. — Ще го взема.
Докато русокосата продавачка увива нежно шала в копринена хартия, аз си изваждам портфейла и без да се замисля, съвършено автоматично бръквам да си извадя „Виза“ картата — но пръстите ми опипват само кожената преградка, където обикновено я държа. Замирам изненадано, после започвам все по-трескаво да ровя из всички отделения на портфейла си, като се чудя дали пък не съм я пъхнала по погрешка някъде другаде с някоя рецепта или пък под нечия визитка… И изведнъж си спомням стреснато: останала е върху бюрото ми в офиса.
Как може да съм толкова тъпа?! Как съм могла да оставя „Виза“ картата си на бюрото?! Къде ми е бил акълът?!
Милата русокоса продавачка вече пъха грижовно увития в мека хартия шал в една от тъмнозелените маркови кутии на „Дени енд Джордж“. Сърцето ми бие до пръсване. Ами сега?!
— Как бихте желали да платите? — пита ме блондинката, все така мило усмихната.
Усещам, че лицето ми пламва.
— Май съм си забравила кредитната карта в офиса — заеквам смутено.
— О! — Отронва продавачката и ръцете й замират.
— Бихте ли ми го запазили? — питам умолително. Тя ме поглежда неуверено:
— Докога?
— До утре? — питам полувъпросително с нотка на отчаяние в гласа. О, Боже! Тя се смръщва! Нима не разбира?!