Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 11

— Ребека! Радвам се, че успя да дойдеш!

Отмествам поглед от Ели и само дето не се задавям с шампанското, което току-що съм отпила. Пред мен стои Люк Брандън — тарторът на „Брандън Къмюникейшънс“ — и ме гледа така, сякаш знае съвсем точно какво си мисля.

Засичали сме се на няколко пъти и преди и винаги съм изпитвала известно неудобство в негово присъствие. Та той има направо плашеща репутация. Всички непрекъснато разправят, че е гений, дори Филип, моят шеф. Когато основавал „Брандън Комюникейшънс“, тръгнал от нищото, а сега това е най-голямата финансова компания за връзки с обществеността в Лондон. Преди няколко месеца някакъв вестник го окачествил като един от най-умните предприемачи на своето поколение. Били писали, че коефициентът му на интелигентност е феноменално висок и че имал буквално фотографска памет. (Винаги съм мразела хората с фотографска памет.)

Но има и още нещо, което ме кара да се чувствам неудобно в негово присъствие — това, че лицето му е винаги някак смръщено, когато говори с мен. Сякаш много добре знае, че и бъкел не разбирам от финанси и само мамя хората. Всъщност, като се позамисля, може пък и наистина да го знае. Нищо чудно да се окаже, че този прословут Люк Брандън не само е гений, ами може да чете и мислите на хората. И да е съвсем наясно, че като гледам съсредоточено някоя тъпа графика и кимам умно, всъщност си мисля за онази страхотна черна блузка, дето я видях в „Джоузеф“, и пресмятам дали парите ще ми стигнат да си купя и панталона към нея.

— Познаваш Алиша, нали? — пита Люк и ми посочва с жест застаналата до него блондинка с безупречен външен вид.

Не, по една случайност не познавам Алиша. Пък и не е нужно да я познавам. Те всичките си приличат като две капки вода, тези „момичета на Брандън К.“ (не знам защо са решили, че е страшно шик да се наричат така; на мен лично това „К.“ ми навява малко по-други асоциации). Всички до една са безупречно облечени, образовани, омъжени за банкери и без капчица чувство за хумор.

— Ребека — отбелязва хладно Алища, като се ръкува с мен, — от „Успешно спестяване“, нали?

— Точно така — отвръщам също толкова хладно аз.

— Много мило, че дойдохте — казва Алиша. — Знам колко сте заети вие, журналистите.

— Така е — отвръщам. — Но се стараем да ходим на колкото се може повече пресконференции. Трябва да сме в крак със събитията в нашата област.

Страхотен отговор. Чак на себе си успях да направя впечатление. Алиша кима сериозно, сякаш всяка моя дума е от огромно значение за нея.

— Кажете ми, Ребека, какво ще кажете за днешните новини? — пита тя и посочва с жест към пъхнатия под мишницата ми „Файнаншъл Таймс“. — Доста изненадващо, не мислите ли?

О, Боже! Какво има предвид?

— Определено са интересни — провлачвам с усмивка, за да печеля време.

Оглеждам уж нехайно залата, като се опитвам да уловя някакъв знак за събитията. Напразно. Какво е станало? Да не са вдигнали лихвения процент или нещо подобно?