Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 75

Хлътваме в близкото „Кафене Руж“ и още от вратата поръчваме бутилка бяло вино. Да си призная, още съм в шок. Ели Гринджър става финансов мениджър във фонда „Уедърбай Инвестмънтс“?! Моята приятелка Ели ме изоставя! Вече няма да си имам другарче за игри!

Как МОЖА да го направи?! Та тя мечтаеше да бъде редактор в „МАРИ-КЛЕР“, за Бога!

— Е, и как така се реши на тази крачка? — питам предпазливо, след като ни донасят виното.

— О, и аз не знам — въздъхва Ели. — Но в ума ми непрекъснато се въртеше въпросът какво всъщност правя аз в този живот. Добре, кандидатствам за работа във всички тези лъскавите списания и какво? Никога нищо — дори за интервю не са ме потърсили!

— Щяха да те потърсят… след време! — казвам уверено. — Знам, че щяха!

— Може би да — отговаря Ели, — а може би не. А междувременно аз какво правя? Пиша това-онова за разни скучни до смърт финансови работи… И изведнъж се замислих дали пък няма ли да е по-добре за мен самата да зарежа писането и да започна АЗ да ги правя същите тези скучни финансови работи? Поне ще имам нормална кариера.

— Ама ти имаше нормална кариера!

— Не, нямах! Гола вода бях! Мотаех се безволно насам-натам, без цел, без житейски план, без перспективи… — разгорещено започва Ели, но в следващия миг вижда израза на лицето ми и млъква. Но веднага бърза да добави: — Искам да кажа, че бях много различна от теб. Ти винаги си била далеч по-целенасочена и по-здраво стъпила на земята от мен.

По-целенасочена ли? По-здраво стъпила на земята ли? Тя майтап ли си прави с мен или какво?

— Е, и кога започваш? — казвам, за да променя темата, защото, да си кажа правото, цялата тази работа доста ме потиска. Нямам цел, нямам житейски план, нямам перспективи. О, Боже, може би и аз съм гола вода! Може би и аз трябва да преосмисля кариерата си. Господи, колко депресиращо! Работата ми във вестника звучи толкова страхотно и вълнуващо, когато я описвам пред хора като съседите ни Мартин и Дженис! А ето че сега изявлението на Ели ме накара да се почувствам като пълна неудачница!

— Другата седмица — отвръща Ели и отпива от виното си. — Ще работя в офиса им на Силк Стрийт.

— Аха, ясно — отронвам унило.

— И трябваше да накупувам куп нови дрехи — добавя Ели с лека гримаса. — В „Уедърбай“ ходят доста изтупани.

Нови дрехи ли? НОВИ ДРЕХИ! Е, сега вече наистина завиждам!

— Влязох в „Карън Милън“ и буквално ги изкупих — казва Ели и лапва една маринована маслинка. — Похарчих някъде около хиляда лири.

— Господи! — възкликвам в лек потрес. — Хиляда лири?! Наведнъж?!

— Ами, налагаше се — отвръща Ели, сякаш извинявайки се. — Пък и вече ще печеля доста повече.

— Така ли?

— О, да! — казва Ели, като се изсмива лекичко. — Много-много повече.

— Като например… колко? — питам, обзета от любопитство.

— Като начало четиридесет хиляди годишно — отговаря ми тя, като свива пренебрежително рамене. — Пък после… кой знае… Те казват, че…