Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 5
Софи Кинсела
Когато преди три седмици Майкъл, нашият заместник-главен редактор, напусна работа, аз предложих да избера и да купя прощалния подарък с парите, които бяхме събрали помежду си. Взех кафявия плик, пълен с монети и дребни банкноти, отидох в „Милетс“ и му избрах един анорак (да го знаете от мен — той е точно анорачен тип мъж). И в последната минута, вече на касата — ами да, сетих се как стана, — реших да платя с кредитната си карта и да задържа монетите и банкнотите в брой за себе си.
Сега вече съвсем ясно си спомням как ровех из плика, измъквах една по една банкнотите от по пет лири и грижливо ги надиплих в портфейла си, как после отбрах монетите от по една лира и ги сложих в отделението със закопчалка на портмонето си, а купчинката останали разнокалибрени дребни монети изсипах, без да ги броя, на дъното на чантата си. Помня, че тогава си помислих: „Страхотно, сума ти време няма да ми се налага да търча да тегля кеш за това-онова!“ Мислех си, че шестдесет лири на дребно ще ми стигнат за седмици наред.
Добре де, къде са сега тези шестдесет лири? Просто
— Какво се сети за „Милетс“, впрочем? — пита Клеър, като се попривежда през бюрото си към мен.
Виждам малките й проницателни като рентген очички да проблясват иззад стъклата на очилата й. Знае, че чета сметката си от „Виза“.
— Ааа, просто ми хрумна — отвръщам нехайно и бързо отгръщам на втората страница.
Но тази кратка размяна на реплики явно ме е разконцентрирала, защото допускам фатална грешка. Вместо — както правя обикновено — да видя какво пише в графата „Минимална сума за заплащане“ и хич и да не поглеждам „Обща дължима сума“, сега се улавям, че съм се вторачила именно в изписаната най-отдолу цифра.
Деветстотин четиридесет и девет лири стерлинги и шестдесет и три пенса. Черно на бяло.
Около тридесетина секунди стоя, мълчаливо забила поглед в тази невероятна цифра, след което напъхвам сметката обратно в плика й. В този момент съвсем искрено и дълбоко вярвам, че тези изписани с числа листове нямат нищо общо с мен. Може би, ако съвсем небрежно пусна плика на пода между компютъра и стената, той просто ще изчезне. Чистачката ще го измете с останалите боклуци и аз с чиста съвест ще мога да твърдя, че никога не съм получавала подобна сметка. Не могат да ме задължат да плащам сметка, която не съм получила, нали така? Нито да ме глобят, задето не съм я платила, нали?
Вече съчинявам на ум писмото, с което ще им отговоря: „Скъпи главен изпълнителен директор на «Виза». Вашето писмо ме изненада и обърка. За каква сметка говорите по-точно? Никога никаква сметка не съм получавала от Вашата компания. И не ми харесва тонът на писмото Ви, затова Ви предупреждавам, че ще се обърна към Ан Робинсън от «Уочдог».“ (Популярно — и много влиятелно — телевизионно Предаване, един вид „наблюдател на потребителя“, което е в състояние буквално да съсипе реномето, а оттам и бизнеса, на дадена компания — Бел. прев.)
