Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 199

Ха! Ха!

— Разкошно! — чувам се да възкликвам абсолютно детински.

И веднага съжалявам, че съм го направила. Никоя уважаваща себе си бизнесдама не злорадства, когато противникът й се подхлъзне в калта. Трябваше само да кимна или да отроня многозначително: „А!“

— Ами… и теб ли те изправих на нокти? — питам, като свивам уж небрежно рамене.

Настава мълчание, а когато след малко вдигам очи, виждам Люк да ме гледа втренчено с толкова сериозно изражение на лицето, че сърцето ми се разтуптява.

— От доста време си ме изправила на нокти, Ребека — казва той тихо. Задържа погледа си няколко секунди, от което на мен ми спира дъхът, после свежда очи към менюто си и пита: — Ще поръчваме ли?

Вечерята ни продължи часове наред. Говорим, говорим, и пак говорим, и поръчваме още нещо, и така… Всичко е толкова вкусно, че сърце не ми дава да откажа каквото и да било. А виното е толкова супер, че бързо-бързо изоставям плана си да изпия само една делова чаша и после да мина твърдо на минерална вода. По времето, когато довършвам шоколадовия си сладкиш от многолистно тесто с лавандулов сладолед и карамелизирани парченца от круша, вече наближава полунощ и усещам, че започвам да клюмам.

— Как е на вкус това шоколадово чудо? — пита Люк, довършвайки своя сладкиш с извара.

— Прелестно — отвръщам и побутвам купичката към него. — Ама не чак пък толкова, колкото беше лимоновият мус.

Истината е, че съм преяла до пръсване. Когато стигнахме до десерта, аз започнах да се колебая какво да си поръчам от всичките невероятно вкусно звучащи сладкиши. И тогава Люк каза, че ще си поръчаме всички десерти, чиито имена ни харесат. Което се оказа почти всичко от менюто.

Честно, имам чувството, че никога няма да мога да се надигна от стола си. Толкова е удобен, толкова ми е топличко и уютно и всичко наоколо е толкова красиво, а главата ми е така приятно замаяна, че изобщо не ми се иска да ставам. И най-вече… не искам тази вечер да свършва. ТОЛКОВА приятно прекарах. А най-удивителното е, че Люк непрекъснато ме разсмива. Преди си мислех, че той е адски сериозен, че го раздава адски интелектуално и сигурно е адски досаден, а се оказа, че не е така. Всъщност, като се замисля, през цялата вечер и думичка не обелихме по работа.

Появява се един келнер, разчиства всичките ни десертни чинии и купи, след което ни поднася кафе. Облягам се назад на стола си, притварям очи и с наслада отпивам няколко глътки. О, Боже, мога да си остана тук завинаги. Да си призная, доста ми се спи — отчасти защото миналата нощ бях толкова нервна заради предстоящото си участие в „Сутрешно кафе“, че изобщо не мигнах.

— Трябва да тръгвам — казвам по едно време и се насилвам да отворя очи. — Трябва да се връщам в… — Къде живеех, впрочем? Аха, във Фулхам. — …във Фулхам.

— Да — отвръща Люк след кратка пауза и отпива от кафето си. Оставя чашката си и протяга ръка към каничката с мляко. И при това движение ръката му докосва моята… и застива. Изведнъж усещам тялото ми да се напряга странно. Бузите ми пламват на секундата, а сърцето ми забива лудешки.