Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 201

Настава мълчание. Никога, през целия си живот, не съм се чувствала по-ужасно.

— Е… — казва най-сетне Люк. — Настанявай се.

— Да — отвръщам с глас, който ми звучи като чужд. — Благодаря… Благодаря ти и за вечерята. — Покашлям се лекичко и добавям: — Чудесна беше.

Някак изведнъж сме се превърнали в двама напълно непознати.

— Е… — подхваща Люк отново и поглежда часовника си. — Късно е. Сигурно умираш за…

Замълчава и настава кънтяща от напрегнато очакване тишина. Сърцето ми блъска като полудяло в гърдите. Вкопчила съм нервно длани една в друга. Не смея да го погледна.

— Ами ще тръгвам тогава — казва най-сетне Люк. — Надявам се да си…

— Не си тръгвай — чувам се да измърморвам и в същия миг се изчервявам до ушите. — Не си тръгвай още. Можем просто да… — Преглъщам мъчително. — …да поговорим или нещо друго.

Вдигам поглед и срещам очите му. Усещам как в мен се надига нещо огромно и плашещо. Той пристъпва съвсем бавно към мен. Усещам мириса на одеколона му. Чувам лекото прошумоляване на колосаната му риза. Цялото ми тяло тръпне от тревожно и нетърпеливо очакване. О, Боже, искам да го докосна. Но не бих посмяла. Не бих посмяла дори да помръдна.

— Можем просто да поговорим или нещо друго — повтаря като ехо думите ми Люк, като съвсем бавно вдига ръце и обхваща лицето ми в дланите си. — Можем просто да поговорим. Или… нещо друго.

А после ме целува.

Устните му са върху моите, разтварят ги нежно и в същия миг усещам да ме пронизва огнената стрела на възбудата. Ръцете му се спускат бавно по гърба ми и обхващат бедрата ми, промъкват се под подгъва на полата ми. После ме притиска силно към себе си и изведнъж дъхът ми секва.

И става напълно очевидно, че явно няма да си говорим.

Двадесет и четири

Мммм.

Върхът на блаженството!

Лежа в най-удобното легло на света, чувствам се сънливо-замечтана, изтъкана от усмивки и щастие, а утринното слънце играе гальовно по затворените ми клепачи. Протягам ръце над главата си и се отпускам със задоволство върху планината от пухени възглавници, О, чувствам се прекрасно. Чувствам се… удовлетворена до краен предел. Нощта беше абсолютно…

Ами, да кажем, че беше…

Е, добре де, не е нужно да ви го казвам точно ТОВА. Пък и можете да си използвате въображението, предполагам. Ами… използвайте го.

Отварям очи, сядам в леглото и посягам към чашата кафе, донесена от румсървиса. Люк е под душа, така че съм насаме с мислите си. Не искам да ви прозвучи високопарно или нещо подобно, но… имам чувството, че това е един наистина изключително значителен ден в живота ми.

И не става дума само за Люк… въпреки че всичко беше толкова… ами… удивително, всъщност. Господи, той наистина знае как да…

Както и да е. Не това е важното. Важното е, че не става дума само за Люк… нито само за новата ми работа в „Сутрешно кафе“ (въпреки че всеки път, когато се сетя за нея, усещам да ме изпълва някаква удивено-невярваща радост).

Не, става дума за нещо много повече от всичко това. А именно, че се чувствам като съвършено нов човек. Чувствам се така, сякаш съм… пораснала. Съзряла съм. Навлизам в нов етап от живота си… с различни възгледи и различни приоритети от преди. Като се сетя за предишния си лекомислен начин на мислене… ами, честно, обзема ме желание да се надсмея над себе си. Новата Ребека е толкова по-сериозна и по-разумна. Толкова по-отговорна. Сякаш розовите очила изведнъж са паднали от очите ми и вече съвсем ясно виждам какво е наистина от значение на този свят и какво не е.