Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 158
Софи Кинсела
— О, докато не съм забравил — добавя Ерик, — дай ми координатите на твоята банка.
Стомахът ми се свива в тревожно предчувствие. Защо му са на Ерик Форман координатите на моята банка? Мамка му! Сигурно иска да провери дали и аз не правя някакви финансови шашми като „Флагстаф Лайф“? Или да разбере с какво кредитно име се ползвам? О, Боже, УЖАС!
— В наше време всичко става с банкови преводи — казва той. — Четиристотин лири. Добре ли е?
Какво? За какво гово…
О, Боже! Ще ми ПЛАТИ за статията! Ами да, разбира се. Естествено!
— Чудесно — чувам се да отговарям. — Няма проблем. Сега ще ти продиктувам… ъъъ… номера на банковата ми сметка.
„Четиристотин лири! — мисля си замаяно, докато ровя из чантата за чековата си книжка. — Ей така, изневиделица! Просто не е за вярване!“
— Много добре — казва Ерик Форман, след като си записва всички детайли. — Ще уредя нещата с нашето счетоводство. — Замълчава за миг, после пита: — Я ми кажи, интересуват ли те поръчки за статии от по-общ характер? Истории с общочовешка проблематика и други подобни?
Дали ме интересуват поръчки за статии ли? Що за въпрос?!
— Да, разбира се — отговарям, като се старая да не прозвучи особено възторжено. — Всъщност… дори ги предпочитам пред финансите.
— Ами добре тогава — казва той. — Ще го имам предвид и ще ти звънна, когато ми попадне нещо подходящо за теб. Както вече казах, мисля, че стилът ти е точно като за нас.
— Чудесно — отговарям сдържано. — Благодаря.
Когато оставям слушалката обаче, върху лицето ми грее широка възторжена усмивка. Стилът ми е точно като за „Дейли Уорлд“! Ха! Най-сетне открих своята пазарна ниша!
В същия миг телефонът иззвънява отново и аз вдигам слушалката, без да се замисля, предполагайки, че Ерик Форман се е сетил за нещо, което да ми предложи веднага.
— Ребека Блумууд — казвам делово.
— Ребека! — чувам да казва Люк Брандън с остър и недоволен тон на гласа… и сърцето ми замира. — Ще ми обясниш ли каква е тази шибана история?
Мамка му!
Мамка му, май наистина е вбесен. За миг се парализирам. Гърлото ми пресъхва; ръцете ми се изпотяват. О, Боже! Какво да отговоря? Какво да му кажа?
Но я чакай, чакай малко! Та АЗ нямам абсолютно никаква вина! Нищо лошо не съм направила!
— Не знам за какво говориш — отговарям, печелейки време. „Запази спокойствие! — нареждам си мислено. — Бъди делова и хладнокръвна!“
— Говоря за твоето жалко творение в „Дейли Уорлд“ — процежда той ядно. — За написаната от теб едностранчива, вероятно изсмукана от пръстите, клеветническа историйка.
Толкова съм шокирана, че занемявам. Жалко творение ли?! Клеветническа историйка, така ли?!
— Материалът ми изобщо не е жалък! — избухвам най-сетне аз. — Напротив, много е добър. И определено не е клеветнически. Разполагам с доказателства за всичко, което съм казала.
— Но не ти е било изгодно да чуещ и другата страна на историята, предполагам — срязва ме той остро. — Вероятно си била твърде заета с писането на розовата си проза, за да звъннеш във „Флагстаф Лайф“ и да ги попиташ каква е тяхната версия за събитията. Ти явно предпочиташ да напишеш замазана сълзлива историйка пред това да представиш обективна, балансирана картина на нещата.