Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 130

— Толкова си мил — измърквам.

На всичкото отгоре аз изобщо не нося брошки. Така де, къде да ги забождаш тези брошки? Върху някоя красива блуза ли? Как ли пък не! След брошката в плата остават такива грозни дупки!

— Чудесно ще ти стои — казва Таркуин след кратко мълчание. Изведнъж осъзнавам, че той очаква веднага да забода брошката на гърдите си!

Мразя го! Та това ще съсипе прекрасната ми рокля, за която дадох цяло състояние в „Уистълс“! Със свито сърце и стиснати зъби промушвам иглата през плата и съвсем осезаемо усещам как роклята веднага се обезформя. Колко ли глупаво изглеждам с тази тъпа брошка?

— Изглеждаш прекрасно! — казва Таркуин, като впива поглед в очите ми. — Но ти… ти винаги изглеждаш прекрасно.

Стомахът ми се свива, когато го виждам да се привежда напред. О, не! Пак се кани да ме хване за ръката, нали? А нищо чудно да се опита и да ме целуне. Поглеждам устните му — полуотворени и леко влажни — и неволно потръпвам от ужас. Боже, още не съм готова за подобно изпитание! Така де, искам да кажа, че аз, естествено, НАИСТИНА искам да целуна Таркуин. Ама, разбира се, че искам. И НАИСТИНА го намирам изключително привлекателен. Само че… само че първо трябва да пийна Още малко шампанско.

— Този шал, с който беше миналата вечер — казва Таркуин, — е поразително красив. Гледах те и си мислех, че…

Гледам как ръката му бавно запълзява към моята.

— Шалът ми от „Дени енд Джордж“ ли? — прекъсвам го с пресилено оживление, преди да е успял да каже каквото и да било друго. — Прелестен е, нали? Беше на леля ми, но тя умря. Много тъжно, наистина.

„Продължавай да говориш, Ребека! — заповядвам си мислено. — Само без паника!! Просто говори, ръкомахай оживено и всичко ще е наред!“

— Както и да е. Та тя ми завеща шала си — бъбря припряно. — Така че той винаги ще ми напомня за нея. Горката леля Ърминтрюд!

— Съжалявам — отронва Таркуин и изглежда страшно смутен. — Нямах представа, че…

— О, нищо. Всъщност… споменът за нея остава жив чрез добрите й дела — добавям, като му отправям тъжна усмивка. — Тя беше много благородна и състрадателна жена. Много… раздаваща се.

— Дали няма нещо като фондация на нейно име? — пита Таркуин. — Когато почина чичо ми…

— О, да, има — възкликвам с благодарност за идеята. — Точно така. Фондация „Ърминтрюд Блумууд“ за подпомагане на… на цигуларите — импровизирам, забелязвайки с периферното си зрение плакат за някаква музикална изява. — На цигуларите от Малави. Това беше любимата кауза на леля.

— На цигуларите от Малави? — повтаря като изумено ехо Таркуин.

— Абсолютно вярно! — Самата аз слушам с изумление бъбренето си. — Там има страхотен недостиг на изпълнители на класическа музика. А културата обогатява невероятно много, независимо какво е материалното ти състояние, нали така?

Не мога да повярвам на ушите си! Какви са тези глупости, дето ги дрънкам?! Поглеждам крадешком към Таркуин и за голямо свое изумление виждам, че той явно проявява най-искрен интерес.

— Би ли ми казала как по-точно фондацията възнамерява да подпомага цигуларите от Малави? — пита Таркуин.