Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 129

— Обожавам Вагнер — бързам да подсиля ефекта. — Той е любимият ми композитор. — Дотук добре, ами после? Какво се казваше в онази книга? — Обичам… ъъъ… преплитането на импозантни мелодични елементи в неговата прелюдия.

— В прелюдията към какво? — пита Таркуин живо заинтересуван.

Мамка му! Че колко ли прелюдии има?! Отпивам от шампанското си, като се старая да печеля време и отчаяно се мъча да си припомня още нещо от книгата. В главата ми обаче се върти само „Рихард Вагнер е роден в Лайпциг“.

— Във всички прелюдии — казвам най-сетне. — За мен всичките са… върхът.

— Аха — отговаря Таркуин с доста изненадан израз на лицето.

О, Боже! Май не казах каквото трябваше. Смени темата, Ребека! Бързо сменяй темата!!

За късмет точно в този момент един келнер ни донася чесновите хлебчета и това отклонява вниманието от Вагнер. Таркуин поръчва втора бутилка шампанско. Не знам защо, но ми се струва, че наистина ще имаме нужда от нея.

Което означава, че по времето, когато преполовявам моята „Фиорентина“, вече съм изпила чаша по чаша цяла бутилка шампанско и съм малко нещо… Добре де, честно, вече съм напълно пияна. Лицето ми гори, очите ми сияят, а жестовете ми са доста по-бурни от обикновено. Но не ми пука! Защото, да ви кажа, това да си пиян всъщност е ХУБАВО нещо — изведнъж ме обзема приятно оживление, ставам невероятно остроумна и се оказва, че съм в състояние и сама да поддържам разговора. Таркуин също е пиян, но не чак толкова, колкото мен. Притихва все повече и повече, става някак особено замислен. И непрекъснато ме гледа съсредоточено.

Когато привършвам и последния залък от пицата си и се облягам на стола си, изпълнена със задоволство, известно време той продължава да ме зяпа мълчаливо, после бръква в джоба си и изважда мъничко, красиво опаковано квадратно пакетче.

— Заповядай — казва, като ми го подава. — Това е за теб.

Да си призная, сърцето ми замира и в главата ми за миг проблясва мисълта: „Това е! Предложение за женитба!“ (Колкото и да е смешно, още в следващата секунда си помислям: „Слава Тебе, Господи! Ще мога да си платя всички задължения!“ Хммм, ще трябва да внимавам, когато ми направи истинско предложение за женитба, да си помисля нещо поне малко от малко по-романтично.)

Защото това, естествено, не е никакво предложение за женитба, нали така? Просто ми прави малък подарък.

Знам си, че е така.

Разкъсвам опаковката и отвътре се появява малка кутийка от естествена кожа. Отварям я — златна брошка с формата на кон. Изящно изработена до последния детайл. Малко зелено камъче (дали е истински изумруд?) служи за око на коня.

НАИСТИНА не си падам по такива бижута.

— Страхотна е — въздъхвам с дълбоко възхищение. — Направо е… потресаваща.

— Сладка е, нали? — казва Таркуин. — Помислих си, че ще ти хареса.

— Обожавам я! — бързам да отговоря.

Врътвам брошката между пръстите си (добре, има го златарският знак), после вдигам поглед към Таркуин и изпърхвам няколко пъти с клепки. Господи, пияна съм. Всичко ми се мержелее пред погледа, сякаш гледам през шампанско.