Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 102

— И наистина ли мислиш, че банковото дело ще ти подхожда повече?

— Кой знае? — отвръщам, леко раздразнена от тона му.

Лесно му е на него. Няма какво да се тревожи за кариерата си — има си своя собствена, мултимилионна компания. А аз си имам само мултимилионни дългове.

— Ели Гранджър напуска „Седмични инвеститорски новини“ — добавям. — Постъпва в „Уедърбай“ като финансов мениджър на фонд.

— Чух за това — казва той. — Но ти нямаш нищо общо с Ели Гранджър.

О, така ли? Тази негова забележка силно ме заинтригува. Щом нямам нищо общо с Ели, тогава с кого имам? Може би с някоя от онези страхотно шик финансови специалистки, които водят собствени предавания по телевизията.

— За разлика от Ели ти имаш богато въображение — добавя Люк.

Уау! Сега вече наистина ме срази! Люк Брандън смята, че имам богато въображение?! Върхът! Защото да имаш въображение е нещо положително, нали така? Наистина се чувствам поласкана. „Ти имаш богато въображение.“ Ммм, да. Определено ми харесва. Освен ако не…

Я чакай, чакай малко. Да не би това да е учтив начин да ми каже, че ме смята за глупачка, а? Или за лъжкиня? Нещо подобно на израза „творческо счетоводство“. Може би се опитва да ми каже, че никоя от статиите ми не е акуратна?

О, Боже, сега вече не знам какъв би трябвало да е изразът на лицето ми — доволен или не.

За да прикрия объркването си, обръщам глава и се заглеждам през прозореца. Пак сме спрели на светофар и някаква ама много пълна жена в розов велурен анцунг се опитва да пресече булеварда. Освен че мъкне няколко торби с покупки, ами е стиснала под мишница и дебелото си кученце; непрекъснато ту едно, ту друго започва да й се изплъзва и й се налага да спира, за да ги намести и хване по-здраво. Гледката е толкова мъчителна, че чак ми се приисква да изскоча от таксито и да й помогна. В този момент тя изпуска една от торбите, която пада на платното и се скъсва — от нея изпадат три огромни кутии със сладолед и се търкулват в различни посоки.

„Не се смей! — заповядвам си мислено. — Дръж се като зрял човек! Не се смей!“ Стисвам здраво устни, но не мога да се сдържа и лекичко се изкикотвам.

Поглеждам крадешком към Люк и го виждам, че и той също стиска с все сили устни.

В същия миг жената пуска на платното другите торби и кучето и се втурва да събира кутиите със сладолед. Това е, край, не издържам и започвам да се кикотя на глас. А когато кучето настига една от кутиите със сладолед преди стопанката си и започва да се опитва да я отвори със зъби, вече буквално умирам от смях. Поглеждам към Люк и не мога да повярвам на очите си — той също се смее на глас, при това толкова силно, че му се налага да бърше с пръсти бликналите си сълзи. Господи, а пък аз си мислех, че Люк Брандън НИКОГА не се смее.

— О, Боже! — успявам най-сетне да кажа. — Знам, че не е хубаво човек да се смее на хорското нещастие, ама…

— Кучето! — хлъцва Люк и отново избухва в смях. — Проклетото куче!

— И този невъзможен анцунг! — потръпвам леко, когато таксито потегля и минаваме покрай жената, която се е навела над една от кутиите със сладолед. — Съжалявам, но смятам, че носенето на розови велурени анцузи трябва да бъде забранено.