Читать «Единственият оцелял» онлайн - страница 204

— Професионалисти — каза Ръдърфорд.

— Също както петнайсетината рейнджъри, които изгубили самообладание и се избили един друг в блатата на Флорида… По дяволите, къде е Прескот? — попита Кавано.

Подкреплението пристигна, шарещите лъчи на фенерчетата станаха още повече, докато полицаите и агентите претърсваха непрекъснато къщата.

— Няма мазе, няма таван — каза Ръдърфорд.

— Покривът е наклонен — възрази Кавано. — Под него все пак трябва да има празно пространство.

— Двама агенти го претърсиха сантиметър по сантиметър. Два пъти.

— Когато хората тръгнаха, оня загаси лампите — каза Кавано. — И е свързал стробоскопите и сирените със сензор за движение.

— После се е изнизал през задната врата — продължи мисълта му Ръдърфорд. — Проверете съседните къщи. Изпратете патрули по пътищата и магистралите. Ако върви пеш, няма да стигне много далеч.

— Е точно в това е проблемът.

— Какъв проблем?

— В гаража няма коли. Може би някъде наоколо си е скрил кола.

За първи път в живота си Кавано чу Ръдърфорд да псува.

Уоки-токито му изпука. Един глас, в който Кавано позна радиста от фургона, попита:

— Оня телохранител с теб ли е?

— Застанал е до мен.

— Кажи му, че току-що се обадиха от болницата.

9.

Кавано седеше в ъгъла на ярко осветената стая в интензивното отделение. Срещу него Джейми лежеше в безсъзнание, с бледно лице, с набучени по нея ЕКГ електроди, с болничен халат и покрита с чаршаф, със система в ръката и респиратор в гърлото. Зад нея святкаха и бипкаха монитори за пулса, кръвното и сърцето.

Един от хирурзите, строен латиноамериканец, надвесен над нея, се обърна към него.

— Тя е много силна жена.

— Да — кимна Кавано.

— Ще узная повече след дванайсет часа, но отсега мога да кажа, че жизнеността й е насърчаваща. Имаме причина да сме оптимистично настроени.

Без да сваля поглед от Джейми, Кавано кимна отново.

— Трябва да ви благодари — продължи хирургът. — Щяла е сигурно да умре, преди да стигне до болницата, ако не сте й били залепили раната с изолирбанд.

— Не — отвърна Кавано. — Няма за какво да ми благодари.

Докторът го изгледа озадачено.

— Ако я бях послушал — продължи Кавано, — нямаше изобщо да я ранят.

Мониторът за сърцето бипна.

— Може ли да остана тук? — попита Кавано.

— Обикновено не позволяваме…

Кавано вдигна поглед към него.

— Да — отвърна хирургът.

— Лампите — каза Кавано, присвивайки очи срещу режещата светлина. — Може ли да й сложите нещо на очите.

— Веднага щом приключим, ще загасим осветлението.

— Говоря за сега.

— Ще пратя една сестра за кърпа.

— Благодаря.

Трийсет секунди по-късно Кавано остана сам с нея.

Респираторът съскаше, шипеше и пулсираше с всяко повдигане на гърдите.

— Съжалявам — каза й Кавано.