Читать «Децата на Хурин» онлайн - страница 112
Джон Роналд Руэл Толкин
— Аз също бях замесен в съдбата на Хуриновите чеда и тъй погубих с думи оногова, когото обичах.
После вдигнали Турин и открили, че мечът му се е строшил на две. Тъй изчезнало и последното, що притежавал.
С много труд събрали купища дърва, наклали огромна клада и унищожили трупа на дракона, додето останала само черна пепел и стрити на прах кости; и мястото на кладата останало навеки безплодно и голо. Но за Турин изкопали гроб и му издигнали могила там, където бил паднал, а до него положили строшения Гуртанг. И когато всичко свършило и песнопойците на елфи и люде го оплакали, разказвайки за храбростта на Турамбар и красотата на Ниниел, заедно довлекли върху могилата грамаден сив камък; и на него елфите изсекли с дориатски руни:
А по-долу изписали също:
Ала тя не била там и никой никога не узнал накъде са я отнесли хладните води на Теиглин.
Тъй свършва Разказът за децата на Хурин —
най-дългата от всички балади в Белерианд.
След гибелта на Турин и Ниенор Моргот освободил Хурин от плен, за да изпълни докрай злия си замисъл. След дълго скитане Хурин се добрал до Бретилския лес и една вечер стигнал от Теиглинските бродове до мястото, където бил изгорен Глаурунг и където край Кабед Наерамарт се издигал големият камък. Какво станало там е разказано по-долу:
Хурин обаче не гледал камъка, защото знаел какво е изсечено на него; а очите му били забелязали, че не е сам. В сянката на камъка била коленичила прегърбена фигура. Приличала на бездомна старица, сломена от възрастта и тъй изнурена, че не обръщала внимание на неговото идване; но все още личало, че дрипите й някога са били скъпи одежди. И докато Хурин стоял безмълвен, тя отметнала парцаливата си качулка и бавно вдигнала лице, изпито и обезумяло като муцуна на дълго преследван вълк. Стара била и побеляла, с изтънял нос и строшени зъби, и с костелива ръка дърпала плаща върху гърдите си. Ала изведнъж отправила взор към него и тогава Хурин я познал; защото макар очите й сега да били безумни и пълни със страх, още блестяла в тях оная искра, която някога й донесла името Еледвен — най-гордата и най-прекрасната от всички простосмъртни жени на древните времена.
— Еледвен! Еледвен! — провикнал се Хурин, а тя се изправила, залитнала напред и той я подхванал в прегръдките си.
— Най-сетне идваш — промълвила тя. — Твърде дълго те чаках.
— Мрачен бе пътят — отвърнал той. — Идвам, когато мога.
— Ала вече е късно — рекла тя. — Твърде късно. Няма ги вече.
— Знам — казал той. — Но ти още си тук.
Ала Морвен възразила:
— Не задълго. Вече догарям. Ще си отида със слънцето. Няма ги вече. — И тя се вкопчила в плаща му. — Малко време остава, затуй ми кажи, ако знаеш! Как го е намерила?
