Читать «Змии в стените» онлайн - страница 55

Палецът на Антонио свърши чудесна работа. Вратите се отваряха пред мен без секунда забавяне. Не след дълго вече бях в кабинета на Кайл – неговата светая светих, мястото, където пазеше ловните си трофеи, купите от колежански футболни първенства… мястото, откъдето имаше пряк достъп до херметично затварящия се трезор. Там, според моя план, трябваше да завърши всичко.

Вратата на кабинета плавно се затвори. Пръстът на Антонио вече не ми трябваше, но нямаше как да го оставя на местопрестъплението. Стиснах очи и с неохота го глътнах. Не че не обичах месо, но човешкото бе фрашкано с отрови, нитрати и един дявол знае какво още. Плюс това, в края на краищата, бях дама и трябваше да внимавам какво слагам в устата си.

Беше ред на алармата. Предпазливо натиснах паник-бутона с нос, за да не оставя отпечатъци. Звънците, сирените и цялата останала какофония можеше да събуди и мъртвец. Затова никак не бе чудно, че Кайл и пачаврата довтасаха след броени секунди. Бях заела позиция зад някаква огромна и очевидно скъпа ваза, затова отначало не ме забелязаха. Когато ме видяха, вече бе прекалено късно – с безшумни стъпки бях излязла иззад грозното порцеланово нещо, заставайки така, че да им препреча пътя за бягство.

Пръв се окопити Кайл:

– Хей, Сара, ама това си ти… Нали се разбрахме, че с нас всичко е свършено – какво, по дяволите, правиш тук??? Хм, чакай малко, това кръв ли е…

Благоверната му изпищя. По всяка вероятност най-накрая бе успяла да забележи налудничавия пламък, горящ в очите ми. Кайл заопипва дръжките на чекмеджетата на огромното си бюро, мъчейки се да извади скрития за подобни ситуации револвер. Не беше достатъчно бърз обаче. Часовникът в трапезарията още не бе успял да отброи осмия си удар, когато „щастливото“ семейство вече поемаше последните си глътки въздух, а аз стоях над гърчещите им се в конвулсии тела и жадно облизвах остатъците от кръвта по устата и зъбите си.

Следваше най-трудната част: да ги замъкна в трезора. Не бях от най-едрите, но очевидно отмъщението наистина те мотивира – успях да аранжирам сцената на местопрестъплението за нула време. Като финален щрих внимателно размазах част от кръвта на всеки върху зъбите на другия. Излязох от херметичното помещение и, отново без да оставям отпечатъци, затворих масивната стоманена врата със скрития върху бюрото бутон. Успях да се изнижа от имението дори още по-безпрепятствено, отколкото бях се намъкнала.