Читать «Змии в стените» онлайн - страница 2

Да, знам, че на дванадесетгодишно момче не се полага да пие дори бира, камо ли водка или нещо по-силно. Но, повярвайте ми, това е единственият начин да се справя със зиналата в душата ми дупка. А и няма кой да ме спре. Татко почина преди три години, а мама – преди… хм… пет месеца. Оттогава насетне съм сам. Мислех си дали да не си взема ново коте, което поне малко да запълни празнината в живота ми, но се отказах. Все още ми е мъчно за Бенджи.

Не, няма проблем, ще ви разкажа. От това болката няма да стане по-силна. За жалост няма и да намалее.

Откакто се помня, котките са неделима част от битието ми. Първото си коте намерих на петгодишна възраст – харесахме се на улицата и веднага станахме приятели. Мама помърмори малко, когато го донесох у дома, но когато обещах, че ще се грижа за него и никога няма да ѝ се наложи да му „слугува“ (неин израз), възраженията ѝ се стопиха. А и в крайна сметка за нея това беше добре дошло. Котето щеше да я отмени в досадното задължение да ме отглежда и възпитава – можеше да се посвети изцяло на „кариерата си“. Тогава не знаех какво е „кариера“, но се досещах, че е нещо много важно, щом майките трябва да му посвещават толкова време, вместо да са с децата си.

Мина година. Котето мъркаше, играеше си с мен и ближеше сълзите, които се стичаха по бузите ми нощно време, когато мама не идваше до леглото ми, за да ме завие и да ми пожелае лека нощ. С него бях по-малко самотен. Съвсем малко, но се радвах и на това. Вече знаех – „кариерата“ иска жертви.

Една вечер помня как мама и татко се скараха. Беше жесток скандал, понеже се чуваше чак от моята стая, а по принцип двамата гледаха да пазят някакво подобие на тишина и благоприличие. Този път сигурно и съседите ги чуха. Тогава за пръв път до мен се донесе думата „развод“. Не знаех какво значи, но се досещах, че е нещо много важно – вероятно по-важно и от „кариерата“, щом се съпровождаше от странни звуци като чупене на чинии, удари по кухненската маса и някои от онези фрази, които татко рецитираше, когато късно вечер забележеше, че са му свършили цигарите.

На следващата сутрин Бони (така бях решил, че се казва котето) не стана заедно с мен за закуска. Винаги спеше в леглото ми и радостно тичаше преди мен към кухнята, за да мога тихомълком да му прехвърля под масата някоя от здравословните гадости, с които ме тъпчеше майка ми. Тогава обаче не помръдна. Когато протегнах ръка, за да го помилвам, беше ледено като пръстта на гробищата в онзи ден, когато погребвахме баба. Мама дойде, каза, че му било „дошло времето“ и викна на татко да дойде да се „погрижи“ за него. Надявах се, че това значи да дойде и да го излекува – все пак татковците имат магически сили… или поне в това вярват наивните дечица като мен. След като три дни Бони не се върна като по магия, разбрах, че няма смисъл да го чакам. Също като баба.